Грабна телеграмата и погледна датата.
Цюрих.
О, Господи! Цюрих!
Някой в Цюрих, който се наричаше „Да Винчи“, някой, който знаеше истинското му име, познаваше Джон Танър и беше уведомен за семейство Остърман, го предупреждаваше!
Джоу Кардоне гледаше втренчено през прозореца към тревната площ в задния двор. Да Винчи, Да Винчи! Леонардо.
Художник, войник, архитект на войната — всичко за всички.
Мафията. О, Господи! Кой от тях?
Костела-но? Батела? Може би Латрона.
Кой от тях го заплашваше? И защо? Той беше техен приятел.
Докато разтваряше телеграмата на кухненската маса, ръцете му трепереха. Прочете я още веднъж. Всяко изречение постепенно извикваше във въображението му все по-опасни тълкувания.
Танър!
Джон Танър беше открил нещо! Но какво!
И защо съобщението идваше от Цюрих?
Какво общо имаше всеки от тях с Цюрих?
Или семейство Остърман?
Какво беше открил Танър? Какво щеше да прави?… Един от хората на Батела нарече веднъж Танър с някакво име. Какво беше то?
„Volturno!“ — ястреб. „… не е приятел на италианеца… Внимавайте… Пазете се…“ Как? От какво! Танър не би му се доверил. А и защо трябваше да го прави?
Той, Джоу Кардоне, не беше синдикат, не беше мафия. Какво би могъл да знае той!
Но съобщението на Да Винчи беше пристигнало от Швейцария. Оставаше още една възможност, страшна възможност. В Коза Ностра бяха разбрали за Цюрих! Щяха да го използват срещу него, ако не успееше да спре „светлокафявия мъж“, който не беше приятел на италианеца. Ако не беше в състояние да предотврати това, което Джон Танър се канеше да направи, той щеше да бъде унищожен.
Цюрих! Семейство Остърман!
Беше направил нещо, което смяташе за правилно! Беше го направил, за да оцелее. Остърман го представи по такъв начин, че той не изпита никакви съмнения. А сега вече работата беше в чужди ръце. Не в неговите. Вече нямаше да може да стигне до него.
Джоу Кардоне излезе от кухнята и се върна в миниатюрния си гимнастически салон. Без да слага ръкавиците, започна да удря крушата. Все по-бързо и по-бързо, все по-силно и по-силно.
В мозъка си чуваше стържещ звук:
„Цюрих! Цюрих! Цюрих!“
Вирджиния Тримейн чу мъжа си да става от леглото в шест и петнайсет и веднага разбра, че нещо не е наред. Мъжът й рядко се размърдваше толкова рано.
Изчака няколко минути. След като той не се върна, тя стана, облече си хавлията и слезе долу. Дик се беше изправил до еркерния прозорец на всекидневната, пушеше цигара и четеше нещо от лист хартия.
— Какво правиш!
— Виж това — отговори той тихо.
— Кое? — Тя взе хартията от ръката му.
„Бъдете изключително внимателен със съседа си, журналиста. Приятелството му не е нищо повече от фанатизъм. Той не е такъв, какъвто изглежда. Може би ще трябва да съобщим на полицията за гостите от Калифорния.
Блакстън30.“
— Каква е тази бележка? Кога я получи?
— Преди двайсетина минути чух шум до прозореца. Достатъчно силен, за да ме събуди. Някой форсираше двигател на кола. Караше напред-назад по улицата. Мислех, че и ти си чула.
Издърпа нагоре завивката.
— Струва ми се, че чух. Не обърнах внимание…
— Слязох и отворих вратата. Този плик беше на изтривалката.
— Какво означава това?
— Все още не знам.
— Кой е Блакстън?
— Коментарите. Основите на правната система… — Ричард Тримейн се отпусна в креслото и подпря челото си с ръка. С другата ръка леко въртеше цигарата по ръба на пепелника. — Моля те… Нека да помисля.
Вирджиния Тримейн отново погледна листа със загадъчното съобщение.
— „Приятел, журналиста.“ Означава ли, че …?
— Танър се е захванал с нещо и този, който е донесъл бележката, е в паника. А сега се опитват да паникьосат и мен.
— Защо?
— Не знам. Навярно смятат, че мога да им помогна. И ме заплашват, за да не откажа. Заплашват всички нас.
— Семейство Остърман.
— Правилно. Те ни заплашват с Цюрих.
— О, Господи! Те знаят! Някой е разбрал!
— Така изглежда.
— Мислиш ли, че Бърни се е уплашил? И е проговорил?
Окото на Тримейн трепна.
— Трябва да е луд, ако го е направил. Ще го разпънат от двете страни на Атлантическия океан… Не, не е това.
— Тогава какво е?
— Човекът, написал бележката, е някой, с който съм работил в миналото или на когото съм отказал. Може би е от сегашните случаи. Навярно от папките, които в момента са на бюрото ми. Танър е надушил нещо и вдига шум. А те се надяват да го спра. Ако не го направя, с мен е свършено. Преди да е станало каквото и да било… Преди Цюрих да е започнал да работи за нас.
30
Сър Уилям Блакстън 1723 — 1780 — английски юрист, чиято творба „Коментари върху законите на Англия“ 1765 — 1769 са оказали голямо влияние в Англия и САЩ. — Бел. пр.