— С какъв бизнес се занимавате, мистър Блакстън? Предполагам, че Блакстън не е истинското ви име, ето защо не мога да ви свържа с нищо познато.
Мъжът с белия костюм с шапка и тъмни очила направи няколко крачки към мерцедеса.
— Казахме ви. Приятелите му от Калифорния…
— Семейство Остърман?
— Да.
— Компанията ми няма нищо общо със семейство Остърман. Абсолютно нищо.
— Но вие имате, нали?
Блакстън мина пред колата и се изправи от другата й страна.
— Не говорите сериозно! Вярвайте ми, щом казвам, че е така.
Мъжът посегна към дръжката, но не отвори вратата. Чакаше.
— Една минута! Кой сте вие?
— Засега „Блакстън“ е достатъчно.
— Не!… Какво казахте? Не бихте могли…
— Можем. Ето в какво се състои разликата. И след като сега знаете, че можем, това би послужило до известна степен като доказателство за значителното ни влияние.
— За какво намеквате?
Тримейн натисна с ръце предната част на мерцедеса и се наведе към Блакстън.
— Мина ни през ума, че може би работите с приятеля си Танър. Ето защо искахме да се срещнем с вас. Подобна връзка би била абсолютно нежелателна. Не бихме се поколебали публично да разгласим приноса ви за материалното състояние на семейство Остърман.
— Вие сте луд! Защо трябва да работя с Танър? Върху какво? Не ви разбирам.
Блакстън свали слънчевите си очила. Очите му бяха сини и проницателни. Тримейн забеляза, че имаше лунички по носа и скулите.
— Ако е вярно, в такъв случай няма нищо, за кое го да се притеснявате.
— Разбира се, че е вярно! Не съществува никаква причина да работя с Танър върху каквото и да било!
— Логично е. — Блакстън отвори вратата на мерцедеса. — Продължавайте по същия начин.
— За Бога, не можете просто така да си тръгнете. Виждам се с Танър всеки ден. В клуба. Във влака. Какво, по дяволите, трябва да мисля, какво трябва да говоря?
— Имате предвид какво трябва да търсите? Ако бях на ваше място, щях да се държа така, сякаш никога не сме се виждали… Той може би ще прави намеци, ако казвате истината, може би ще проучва. Ще разберете.
Тримейн се изправи, като правеше усилия да остане спокоен.
— Заради всички нас може би е по-добре да ми кажете кого представяте. Би било хубаво, наистина.
— О, не, съветнико! — Краткотраен смях придружи отговора на Блакстън. — Вижте, забелязахме, че през последните няколко години сте придобили доста обезпокоителен навик. Нищо сериозно, поне засега, но трябва да се има предвид.
— Какъв навик?
— Периодично пиете прекалено много.
— Това е смешно!
— Казах, че не е сериозно. Справяте се отлично с работата си. И все пак в подобни моменти не можете нормално да се контролирате. Не, би било грешка да ви обременявам, особено в сегашното ви тревожно състояние.
— Не си отивайте, моля ви!…
— Ще поддържаме връзка. Може би ще сте научили нещо с наша помощ. Във всеки случай, винаги ще наблюдаваме… работата ви по обединяването на фирмите с голям интерес.
Тримейн трепна.
— А семейство Остърман? Трябва да ми обясните.
— Имате мозък в правната си глава и няма да кажете нищо на семейство Остърман! Нито пък ще им намекнете нещо! Ако Остърман работи с Танър, ще разберете. Ако не работи, не му обяснявайте нищо за себе си. — Блакстън седна на седалката на шофьора в мерцедеса и запали двигателя. Малко преди да потегли, извика: — Пазете главата си, мистър Тримейн. Ще държим връзка.
Тримейн се опита да подреди мислите си; чувстваше как клепачът му трепка. Слава Богу, че не се беше свързал с Танър! Без да е подготвен, той можеше да каже нещо, нещо опасно.
Нима Остьрман е бил такъв голям глупак или страхливец, за да издрънка истината за Цюрих на Джон Танър? Без да се консултира с тях?
Ако случаят беше такъв, Цюрих трябваше да бъде уведомен. Цюрих трябваше да се погрижи за Остьрман. Те щяха да го разпънат на кръст!
Трябваше да намери Кардоне. Нужно беше да решат какво да правят. Той изтича до един уличен телефон.
Бети му каза, че Джоу е отишъл на работа. Секретарката на Кардоне го уведоми, че Джоу е все още в отпуск.
Джоу играеше игри. Трепкането над лявото око на Тримейн почти го заслепяваше.
Вторник, 7:00 часа сутринта
Неспособен да спи, Танър влезе в кабинета си. Погледът му беше привлечен от сивите стъкла на трите телевизора. Изглеждаха мъртви, празни. Запали цигара и седна на дивана. Мислеше си за инструкциите на Фасет: да запази самообладание, да забрави и да не споделя нищо с Али. Фасет беше повторил последната заповед няколко пъти.