— Ще бъда ужасен лъжец, ако не го призная.
— Вие не сте лъжец. Или поне в общи линии. Досието ви съвсем ясно го доказва. — Фасет отново се засмя. Дори Танър се усмихна.
— Вие наистина сте страшен, знаете ли? Утре ще отида на работа.
— Когато всичко свърши, трябва да прекараме една вечер заедно. Мисля, че съпругите ни ще се харесат. Пиенето ще бъде от мен.
— „Дюърс Уайт Лейбъл“ с много сода за вас и „Скоч“ с лед и малко вода за жена ви.
— Господи! Ако започнете да описвате и половия ни живот…
— Нека да проверя в картотеката.
— Вървете по дяволите! — засмя се облекчено Танър. — Е, надявам се, че ще удържите на думата си.
— Разбира се. Сигурен съм, че ще се погодим.
— Кажете кога и ние ще дойдем.
— В понеделник ще го обсъдим. Ще се чуем. Имате номера за спешна връзка след работно време. Не се притеснявайте да ми звъните.
— Добре. Утре ще бъда на работа.
— Чудесно! И, моля ви, вече не правете предавания за нас. Работодателите ми не харесаха последното.
Танър си спомни. Програмата, която Фасет имаше предвид, беше едно предаване на Удуърд. Авторите бяха предложили фразата „Хванат на местопрестъплението33“ за буквите ЦРУ. Беше точно преди една година.
— Не беше лошо.
— Не беше хубаво. Гледах го. Исках да се пръсна от смях, но не можах. Бях с директора в неговата всекидневна. „Хванат на местопрестъплението“! Господи! — Фасет отново се засмя и накара Танър да се отпусне повече, отколкото мислеше, че е възможно.
— Благодаря ви, Фасет.
Танър затвори телефона и изгаси цигарата си. Фасет беше съвършен професионалист, мислеше си той. И беше прав. Никой не можеше да се доближи до Али и децата. Доколкото знаеше, ЦРУ поставяше снайперисти по дърветата. Не му оставаше да направи нещо друго, освен точно това, което Фасет беше казал. Нищо. Просто да си върши работата както обикновено. Да не нарушава ритъма си на живот, да не се отклонява от нормата. Почувства, че вече е в състояние да изиграе ролята. Предпазните мерки бяха точно такива, каквито Фасет беше казал, че ще бъдат.
Една мисъл обаче го тревожеше и колкото повече време минаваше, толкова по-неспокоен ставаше Танър.
Беше почти четири часа следобед. Със семейство Тримейн, Кардоне и Остърман вече е била осъществена връзка. Вече бяха започнали да ги безпокоят. И все пак нито един от тях не беше сметнал за уместно да се обади на полицията или дори на него.
Наистина ли беше възможно шест души, негови приятели от години, да не бъдат такива, каквито изглеждат?
Вторник, 9:40 часа сутринта калифорнийско време
Колата зави от булевард Уилшир по Бевърли Драйв. Остьрман знаеше, че превишава определената за Лос Анджелес пределна скорост. Сега обаче това изглеждаше абсолютно маловажно. Не можеше да мисли за нищо друго, освен за предупреждението, което току-що беше получил. Трябваше да се прибере вкъщи при Лийла. Налагаше се вече да поговорят сериозно и да решат какво да правят.
Защо бяха избрали точно тях? Кой ги предупреждаваше? И за какво?
Навярно Лийла беше права. Танър беше техен приятел, най-добрият, който някога са имали. Той обаче държеше на резервираността в отношенията с приятелите. Според него съществуваха области, до които човек никога не трябваше да се докосва. Винаги имаше известно разстояние, тънка стъклена стена, която се изправяше между Танър и всяко друго човешко същество. С изключение, разбира се, на Али. И сега Танър притежаваше информация, която по някакъв начин ги засягаше. Означаваше нещо за него и Лийла. И Цюрих беше свързан с нея. Но, по какъв начин, за Бога?
Остърман стигна до подножието на хълма Мълхоланд и бързо се изкачи на върха покрай огромните къщи, смесица от различни стилове, обитавани от онези, които сега или в миналото бяха на върха на холивудския спектър. Някои от къщите бяха занемарени, разрушаващи се останки от отминала екстравагантност. Пределната скорост в отсечката при Мълхоланд беше трийсет мили. Спидометьрът на Остърман показваше петдесет и едно. Натисна педала на газта. Беше решил какво да направи. Щеше да вземе Лийла и да тръгне към Малибу. Двамата щяха да намерят телефонна будка на магистралата и да се обадят на Тримейн и Кардоне.
Бързо приближаващият се вой на полицейската сирена, ставаше все по-силен. Беше просто звуков ефект в този град на най-различни съоръжения, но полицаите определено му сигнализираха да спре.
— Вижте, аз живея тук. Казвам се Остърман. Бърнард Остърман. „Калиенте“ 260. Сигурно знаете къщата ми. — Твърдението беше направено категорично. „Калиенте“ заемаше внушителна площ.
33
Caught In Act — съкратено CIA, което на английски език отговаря на съкращението ЦРУ — Бел. пр.