Линкълнът се приближи до перона и шофьорът на Еймос Нидам понечи да слезе.
— Няма нужда, Ралф. Мога да боравя с дръжка на врата. Между другото, Джоу… ролс-ройсът, който гледаш, ми напомня за един мой приятел. Макар че не е възможно. Той живееше в Мериланд.
Кардоне рязко обърна глава и погледна към безобидния банкер.
— В Мериланд? Кой в Мериланд?
Еймос Нидам задържа вратата на колата отворена и отвърна на втренчения поглед на Кардоне с безгрижен хумор:
— О, едва ли го познаваш. Мъртъв е от години… Странно име. Едно време много го будалках… Казваше се Цезар.
Еймос Нидам се качи на линкълна и затвори вратата. На най-високата част на улицата, която водеше към гарата, ролс-ройсът зави надясно и профуча към главните артерии, водещи към Манхатън. Кардоне стоеше на асфалтирания перон на гарата на Садъл Вали и изпитваше страх. Тримейн!
Тримейн беше с Танър. Остърман беше с Танър. Да Винчи… Цезар! Архитектите на войната.
А той, Джузепе Амбруцио Кардионе, беше сам. О, Христе! Христе! Божи сине! Света Дева Марийо! Света Дева Марийо, майка на Христос. Измий ръцете ми с неговата кръв! Кръвта на агнеца! Исусе? Исусе! Прости греховете ми… Света Дево и Исусе! Христе! Най-свещени Господи! Какво съм направил?
Вторник, 5:00 часа следобед
Тримейн вървеше безцелно от часове нагоре-надолу по познатите улици на Ийст Сайд. Ако обаче някой го беше спрял и го беше попитал къде се намира, нямаше да може да отговори. Чувстваше се изтощен. Беше уплашен. Блакстън му каза всичко, но не поясни нищо. А Кардоне беше излъгал някого. Жена си или колегите си, нямаше значение. Сега най-важното беше, че Кардоне не можеше да го открие. Тримейн знаеше, че паниката няма да свърши, докато двамата с Кардоне не разберат какво е направил Остърман.
Беше ли ги предал? Това ли беше всъщност? Нима беше възможно?
Прекоси Вандърбилт Авеню, осъзнавайки, че беше стигнал до хотел „Билтмор“, без да се замисли накъде върви.
Беше разбираемо, мислеше си той. „Билтмор“ събуди спомени от безгрижните дни.
Мина през фоайето, сякаш очакваше да срещне някой забравен приятел от юношеството, и изведнъж съзря един мъж, който не беше виждал повече от двайсет и пет години. Лицето му беше познато, но ужасно променено с годините — изглеждаше му подпухнало, набръчкано. Не можеше да си спомни името. Свързваше мъжа с времето, прекарано в подготвителното училище.
Двамата мъже се приближиха един към друг с неудобство.
— Дик… Дик Тримейн! Ти си Дик Тримейн, нали?
— Да. А ти си… Джим?
— Джак! Джак Таунзенд! Как си Дик? — Двамата мъже се ръкуваха, Таунзенд доста по-въодушевено. — Сигурно са минали двайсет и пет-трийсет години. Изглеждаш чудесно! Как, по дяволите, успяваш да поддържаш теглото си? Аз се отказах.
— Изглеждаш добре. Наистина изглеждаш отлично! Не знаех, че си в Ню Йорк.
— Не съм. Живея в Толедо36. Тук съм за два-три дни… Кълна се в Бога, в самолета ми хрумна една безумна идея. Отказах се от резервацията в „Хилтън“ и си помислих, че ще взема стая в този хотел, просто, за да видя дали някой от старата тайфа не се отбива понякога тук. Налудничаво, а?… А виж на кого се натъкнах!
— Странно, наистина странно. Преди няколко секунди си мислех същото.
— Хайде да пийнем по нещо.
Таунзенд непрекъснато бълваше мнения, оформени в традициите на колективното мислене. Беше много досаден. Кардоне не излизаше от главата на Тримейн. Докато пиеше третата чаша, той се огледа за телефонната будка, която помнеше от младежките си години. Беше скрита до входа на кухнята и само редовните посетители на „Билтмор“ с високо обществено положение знаеха за съществуването й.
Вече я нямаше. А Джак Таунзенд продължаваше да говори, спомняйки си несъществени неща на висок глас.
На няколко фута разстояние от тях стояха двама негри с кожени сака, с гердани на врата.
В онези дни те нямаше да бъдат там. В хубавите дни.
Тримейн изпи четвъртата чаша наведнъж. Таунзенд не искаше да спре да говори.
Той трябваше да се обади на Джоу! Отново го обземаше паника. Може би Джоу щеше с едно изречение да разгадае загадката за Остърман.
— Какво става с теб, Дик? Изглеждаш много разстроен.
— Господ да ми е на помощ, за първи път съм тук от години. — Тримейн говореше провлечено и го осъзнаваше. — Трябва да се обадя по телефона. Извинявай.