Таунзенд хвана Тримейн за ръката. Говореше тихо:
— На Кардоне ли ще се обаждаш?
— Какво?
— Попитах те дали ще се обаждаш на Кардоне.
— Кой си ти?… Кой, по дяволите, си ти?
— Приятел на Блакстън. Не се обаждай на Кардоне. Не го прави при каквито и да било обстоятелства. Ако го направиш, ще забиеш пирон в собствения си ковчег. Не можеш ли да разбереш?
— Нищо не разбирам. Кой си ти? Кой е Блакстън? — Тримейн се опитваше да шепне, но гласът му се чуваше из цялото помещение.
— Нека да го кажем така. Кардоне може би е опасен. Ние не му вярваме. Не сме сигурни в него. Не повече, отколкото в семейство Остърман.
— Какво говориш?
— Те може би са се свързали. Не е изключено вече да си сам. Запази спокойствие и виж какво можеш да разбереш. Ще държим връзка… Но мистър Блакстън вече ти каза, нали?
После Таунзенд направи нещо странно. Извади банкнота от портфейла си и я сложи пред Ричард Тримейн. Преди да стане и да излезе през стъклените врати, той каза само две думи:
— Вземи я.
Беше банкнота от сто долара.
Какво беше купила тази банкнота?
Нищо, мислеше си Тримейн, беше само символ.
Цена. Каквато и да било цена.
Когато Фасет влезе в хотелската стая, завари двама мъже, които се бяха навели над масата и разглеждаха различни документи и карти. Единият беше Гровър. Другият се казваше Коул. Фасет свали панамената шапка и слънчевите очила и ги сложи върху бюрото.
— Всичко ли е наред? — попита Гровър.
— По график. Стига Тримейн да не се напие прекалено много в „Билтмор“.
— Ако го направи — каза Коул, съсредоточен в една пътна карта на Ню Джърси, — един мил продажен полицай ще оправи положението. Той ще се прибере вкъщи.
— Поставили ли сте хора от двете страни на моста?
— И при тунелите. Понякога минава през тунела „Линкълн“ и се изкачва по улицата, която води към гарата. Всички държат връзка по радиотелефона. — Коул отбелязваше на прозрачната хартия, поставен върху картата.
Телефонът иззвъня. Гровър прекоси стаята до нощното шкафче, за да вдигне слушалката.
— Гровър се обажда… О? Да. Ще проверим отново, но съм сигурен, че щяхме да разберем, ако беше… Не се притеснявайте. Добре. Ще се чуем отново. — Гровър постави обратно слушалката и остана изправен до телефона.
— Какво има? — Фасет свали сакото си от „Палм Бийч“37 и започна да навива ръкавите на ризата си.
— Обадиха се от Техническата служба в Лос Анджелес. След като Остърман е напуснал студиото, до момента, когато е бил спрян на Мълхоланд, са го загубили за около двайсетина минути. Безпокоят се, че може да се е свързал с Кардоне и Тримейн.
Коул вдигна поглед от масата.
— Около един часа местно време, което значи десет часа в Калифорния?
— Да.
— Изключено. Кардоне беше в колата си, а Тримейн се шляеше по улиците. Не би могъл да се свърже с нито един от тях…
— Виждам обаче какво имат предвид — прекъсна го Фасет. — Днес по обед Тримейн не се опита да се свърже с Кардоне.
— Предвидихме го, Лари — каза Коул. — Щяхме да отрежем пътя на всеки от тях, ако си бяха уредили среща.
— Знам, обаче би било рисковано.
Коул се засмя, вдигайки прозрачната хартия.
— Ти планираш — ние ще ръководим. Ето всички странични пътища, които водят до „Кожата“.
— Имаме ги.
— Джордж е забравил да донесе екземпляр, а другите са при нашите хора. Командният пункт винаги трябва да разполага с карта на местността.
— Моя е вината. До два часа сутринта бях на съвещание, а в шест и половина трябваше да взема влака. Забравих си и самобръсначката, и четката за зъби, и Господ знае още какво.
Телефонът отново иззвъня и Гровър посегна към него.
— Разбирам… Една минута. — Отдалечи слушалката от ухото си и погледна към Лорънс Фасет. — Вторият ни шофьор е влязъл в пререкания с Кардоне…
— Господи! Нищо лошо не се е случило, надявам се.
— Не, не. Сприхавият най-добър играч на цяла Америка се опитал да излезе от колата и да започне да се бие. Нищо особено не се е случило.
— Кажи му да се върне във Вашингтон. Да напусне района.
— Върни се в Д.К., Джим… Разбира се, защо не. Добре. Ще се видим в централата. — Гровър затвори телефона и се върна към масата.
— Какво ще прави Джим, та ти му каза „защо не“? — попита Фасет.
— Ще остави ролс-ройса в Мериланд. Мисли, че Кардоне е записал номера.
— Добре. А семейството на Цезар?
— Добре е инструктирано — намеси се Коул. — С нетърпение очакват да получат вест от Джузепе Амбруцио Кардионе. Крушата пада далеч от дървото.