Танър погледна към жена си. Тя беше изправила Джанет на крака и я крепеше в прегръдките си. Детето сега плачеше силно, а Танър гледаше, изпълнен с омраза и страх.
Отиде до комбито, за да види дали ключовете бяха на място.
Нямаше ги. Всичко беше абсурдно.
Погледна под седалките, в жабката, в задната част на колата. После ги видя. Увити в бяла хартия, която беше прикрепена върху калъфа с ластиче. Пакетчето беше пъхнато между сгъваемите седалки, натъпкано надолу и почти не се виждаше.
Дъщеря му започна да пищи, Алис Танър я взе на ръце и се опита да я успокои, като повтаряше непрекъснато, че всичко е наред.
Когато се увери, че жена му не го гледа, Танър пъхна пакетчето под задната седалка, изтегли ластичето и разгъна хартията.
На нея нямаше нищо.
Смачка я и я пъхна в джоба си. Сега вече щеше да каже на Али какво се беше случило. Щяха да заминат. Надалеч. Но нямаше да й каже пред децата.
— Влез в колата — каза Танър тихо на сина си, приближи се до жена си и взе истерично пищящото дете от нея. — Извади ключовете от триумфа. Али. Прибираме се вкъщи.
Жена му стоеше пред него, очите й се бяха разширили от страх и сълзите се стичаха по лицето й. Опитваше се да се овладее. Опитваше се с всички сили да не изпищи.
— Какво стана? Какво се случи с нас?
Шум от кола му попречи да й отговори.
Независимо от гнева, който изпитваше, Танър беше благодарен. Патрулната кола на Садъл Вали бързо навлезе в района на гарата и спря на по-малко от десет ярда от тях.
Дженкинс и Макдърмът изскочиха от автомобила. Дженкинс беше извадил автоматичния си пистолет.
— Всичко наред ли е? — изтича той към Танър.
Макдърмът бързо се приближи до комбито и започна тихо да говори на момчето на задната седалка.
— Открихме бележката в спалнята ви. Между другото смятаме, че сме намерили по-голямата част от вещите ви.
— От какво? — Алис гледаше втренчено полицейския офицер.
— Какви вещи?.
— Два телевизора, бижутата на мисис Танър, кутия със сребърни предмети, чинии и прибори за хранене, малко пари. В участъка има списък. Не знаем дали сме открили всичко. Колата беше изоставена на няколко пресечки от къщата ви. Може би са взели и други неща. Ще трябва да проверите.
Танър подаде дъщеря си на Али.
— За какво, по дяволите, говорите?
— Обрали са ви. Жена ви сигурно се е върнала, когато те са действали. Напръскали са жена ви и децата с газ в гаража… Били са професионалисти, няма съмнение. Истински професионални методи…
— Вие сте лъжец — каза тихо Танър. — Нищо не…
— Моля! — прекъсна го Дженкинс. — Главното нещо в момента са жена ви и децата.
Като по сигнал Макдърмът извика от комбито:
— Искам да закарам децата в болницата! Веднага!
— О, Господи! — Алис стана и изтича до автомобила, носейки дъщеря си на ръце.
— Нека ги отведе Макдърмът — каза Дженкинс.
— Как мога да ви вярвам? Вие ме излъгахте. Нищо не липсваше от къщата ми. Нямаше изчезнали телевизори. Никакви следи от обир! Защо ме излъгахте?
— Няма време. Ще изпратя жена ви и децата с Макдърмът — отвърна Дженкинс бързо.
— Ще дойдат с мен.
— Не, няма да дойдат. — Дженкинс повдигна леко пистолета си.
— Ще ви убия, Дженкинс.
— Тогава кой ще застане между вас и „Омега“? — попита Дженкинс спокойно. — Бъдете разумен. Фасет идва. Иска да се види с вас.
— Съжалявам. Истински съжалявам и се разкайвам. Това няма да се случи, не може да се случи отново.
— Какво се случи! Къде беше сигурната ви охрана?
— Техническа грешка в графика за наблюдение, който не беше проверен повторно. Ето каква е истината. Няма смисъл да ви лъжа. Аз съм виновен.
— Вие не бяхте тук.
— И все пак съм отговорен. Екипът на „Кожата“ е мое задължение. „Омега“ видя, че постът не е покрит, случайно, за по-малко от петнайсет минути, и хората им преминаха в нападение.
— Не мога да го понеса. Рискувахте живота на жена ми и на децата ми!
— Казах ви, че не съществува никаква вероятност случилото се да се повтори. А този следобед потвърждава факта, че „Омега“ няма да убива, което би трябвало да ви подейства успокоително. Терор — да, но убийство — не.
— Защо? Защото вие казвате така? Не ви вярвам. Архивите на ЦРУ приличат на хроника на бедствията. Вече няма да вземате решения вместо мен, нека да е ясно.
— О? Тогава вие ще го правите.
— Да.
— Не ставайте глупак. Ако не заради себе си, то поне заради семейството си.
Танър стана от стола. През щорите той забеляза, че пред прозореца на мотела имаше пост от двама мъже.
— Ще ги отведа.
— Къде ще отидете?
— Не знам. Само знам, че няма да остана повече тук.
— Мислите, че „Омега“ няма да ви проследи?