— Защо ще го прави? Аз не съм един от вас.
— Те няма да повярват.
— Ще ги накарам да повярват.
— Нима ще поместите реклама в „Таймс“?
— Не! — Танър се рязко се обърна и посочи с пръст човека от ЦРУ. — Вие ще го направите. Дори и да не искате. Защото в противен случай ще разкажа във всяка емисия „Новини“ в цялата страна за тази операция и за абсурдния, злонамерен начин, по който се занимавате с нея. Няма да го преживеете.
— Нито пък вие, защото ще бъдете мъртъв. Жена ви ще бъде мъртва. Синът ви, дъщеря ви… ще бъдат мъртви.
— Няма да се оставя да ме заплашвате…
— За Бога, погледнете историята! Погледнете нещата, които наистина са се случили. — Фасет избухна. После внезапно сниши глас, сложи ръка на гърдите си и бавно проговори: — Вземете за пример мен… Убиха жена ми в Източен Берлин. Направиха го, без да има някаква причина, освен, че беше женена за мен. Дадоха ми… урок. И за да ми дадат този урок, ми отнеха жената. Не правете изявления пред мен. Аз съм бил там. Вие сте били в безопасност. Е, вече не сте.
Танър беше слисан.
— Какво се опитвате да ми кажете?
— Опитвам се да ви кажа, че трябва да правите точно това, което сме планирали. Вече сме прекалено близо до целта. Аз искам „Омега“.
— Знаете, че не можете да ме насилите!
— Мога… Защото, ако се обърнете, ако избягате, ще изтегля всички агенти от Садъл Вали. Вие ще бъдете сам… и не мисля, че можете да се справите с положението без помощ.
— Ще отведа семейството си…
— Не се правете на луд! „Омега“ се възползва от една проста техническа грешка, което означава, че те които и да са, са бдителни. Изключително бдителни, бързи и точни. Какъв шанс мислите, че ще имате? Какъв шанс давате на семейството си? Признахме си, че сме направили грешка. Други грешки няма да има.
Танър знаеше, че Фасет е прав. Ако го изоставеха сега, той нямаше нужните средства, за да се справи.
— Не се шегувате, нали?
— А вие някога правили ли сте го — в минно поле?
— Мисля, че не… Днес следобед… Какво беше това?
— Терористичен акт. Без да се поеме отговорност. Извършено е по този начин за всеки случай, защото може да се окаже, че сте чист…
Ние разбрахме какво се е случило и дадохме друго обяснение. Взехме част от вещите ви — дребни неща, като бижута, докато всичко премине. Така е по-автентично.
— Което означава, че очаквате от мен да се съглася с версията за обир.
— Естествено. Тя е най-безопасната.
— Да… Разбира се. — Танър бръкна в джоба си, за да си извади цигарите. Телефонът иззвъня и Фасет вдигна слушалката.
Говореше тихо, после се обърна към директора на отдел „Новини“:
— Семейството ви се е прибрало вкъщи. Всички са добре. Все още са уплашени, но са добре. Някои от нашите хора оправят къщата. Много е разхвърляно. Опитват се да вземат отпечатъци. Естествено, ще се окаже, че крадците са носили ръкавици. Казахме на жена ви, че сте все още в полицията и давате показания.
— Ясно.
— Искате ли да ви закараме?
— Не… Не, не искам. Предполагам, че така или иначе ще ме проследите.
— „Наблюдение с цел охрана“ е по-подходящ термин.
Танър влезе във Вилидж Пъб, един от модерните ресторанти на Садъл Вали, и набра номера на семейство Тримейн.
— Джини, обажда се Джон. Искам да говоря с Дик. Вкъщи ли е?
— Джон Танър?
Защо каза това? Повтори името. Тя познаваше гласа му.
— Да. Вкъщи ли е Дик?
— Не… Не, разбира се. В службата е. Какво има?
— Нищо съществено.
— Не можеш ли да ми кажеш?
— Просто имам нужда от правен съвет. Ще се опитам да го намеря в службата. Довиждане.
Танър знаеше, че постъпи лошо. Държа се като страхливец. Но и Вирджиния Тримейн се беше държала така. Танър набра Ню Йорк.
— Съжалявам, мистър Танър. Мистър Тримейн не е в Лонг Айлънд. На съвещание е.
— Спешно е. На кой номер да се обадя?
Секретарката на Тримейн му съобщи неохотно номера. Той го набра.
— Съжалявам, мистър Тримейн не е тук.
— От службата му ми казаха, че е на съвещание при вас.
— Обади се сутринта и се извини, че ще отсъства. Съжалявам, сър.
Танър затвори телефона, а после набра семейство Кардоне.
— Татко и мама няма да бъдат днес тук, чичо Джон. Казаха, че ще се върнат след вечеря. Искаш ли да ти се обадят?
— Не… не, няма нужда.
Чувстваше празнота в стомаха си. Избра централата, съобщи й данните, включително и номера на кредитната си карта, и на три хиляди мили разстояние в Бевърли Хилс иззвъня телефон.
— Домът на семейство Остьрман.
— Там ли е мистър Остьрман?
— Не, няма го. Мога ли да попитам кой го търси, моля?
— А мисис Остърман?