— И нея я няма.
— Кога очаквате да се върнат?
— Следващата седмица. Кой се обажда, моля?
— Името е Кардоне, Джоузеф Кардоне.
— К-А-Р-Д-О-Н-Е…
— Точно така. Къде отидоха?
— Заминаха снощи за Ню Йсрк. Мисля, че със самолета в десет часа.
Джон Танър затвори телефона. Семейство Остърман беше в Ню Йорк! Беше пристигнало около шест часа сутринта!
Семейство Тримейн, Кардоне, Остърман.
Всички бяха там. И за нито едно от тях не се знаеше нищо със сигурност.
Някое от тях или и трите.
„Омега“!
Четвъртък, 3:00 часа сутринта
Фасет беше поставил удивителна сцена. Когато Танър се върна вкъщи, стаите бяха „оправени“, но все още съществуваше безпорядък. Столовете не бяха на местата си, килимите бяха изместени встрани, лампите не бяха сложени както трябва — домакинята все още не ги беше подредила.
Али му разказа как полицаите са й помогнали. Дори и да подозираше тайно споразумение, не се издаде. Но като дете Алис Маккол беше живяла с насилието. Гледката с полицаи в дома й не й беше непозната. Беше свикнала да реагира колкото е възможно по-спокойно.
Мъжът й, от друга страна, въобще не беше свикнал с ролята, която трябваше да играе. Вече втора нощ сънят му беше накъсан, почти не можеше да спи. Погледна циферблата на часовника на радиото. Беше почти три часа, а мозъкът му все още препускаше и очите му отказваха да се затворят.
Нямаше смисъл. Трябваше да стане, да се разходи, може би да хапне, да почете, да пуши.
Да върши нещо, което да му помогне да спре да мисли. Преди да си легнат, той и Али бяха пийнали по няколко чаши бренди — на Али пиенето й беше дошло прекалено много и сега спеше дълбоко колкото от алкохола, толкова и от изтощението.
Танър стана от леглото и слезе на долния етаж. Повъртя се безцелно, изяде остатъка от пъпеша в кухнята. Във вестибюла прегледа рекламите, пристигнали по пощата, прелисти няколко списания във всекидневната. Накрая излезе и тръгна към гаража. Все още се усещаше слабата — вече почти неуловима — миризма на газта, която бяха използвали, за да упоят жена му и децата. Върна се във всекидневната, като забрави да изгаси светлината в гаража.
Допуши последната цигара и се огледа за друг пакет — повече, за да е сигурен, че не ги е свършил, отколкото от непосредствена нужда. В кабинета имаше цял картон. Когато отваряше най-горното чекмедже на бюрото си, някакъв шум го накара да вдигне поглед.
На прозореца на кабинета се почука и лъч от фенерче заигра по стъклото.
— Аз съм, Дженкинс, мистър Танър — каза сподавен глас. — Елате на задната врата.
Облекчен, Танър кимна на тъмната фигура от другата страна на стъклото.
— Ключалката на вратата на вътрешния двор беше счупена — каза Дженкинс тихо, когато Танър отвори. — Не знаем как е станало.
— Аз я счупих. Какво правите тук?
— Искаме да се уверим, че днешният следобед няма да се повтори. Четирима сме. Чудехме се какво правите вие. Целият долен етаж свети. Дори и гаражът. Случило ли се е нещо? Обадил ли ви се е някой?
— Ако ми се беше обадил някой, нямаше ли да знаете?
Дженкинс се усмихна и влезе в кухнята.
— Би трябвало. Мисля, че ви е ясно. Механичните повреди обаче на могат да се предвидят.
— Предполагам. Ще пиете ли чаша кафе?
— Само ако направите достатъчно за още три момчета. Те не могат да напуснат поста си.
— Разбира се — Танър напълни чайника. — Може ли да направя нескафе?.
— Би било чудесно. Благодаря. — Дженкинс седна до кухненската маса и премести големия полицейски кобур, който се освободи от седалката и увисна надолу.
— Радвам се, че сте навън. Наистина съм ви благодарен. Знам, че си вършите работата, но все пак…
— Не е само това. Ние сме притеснени.
— Радвам се да го чуя. Имате ли жена и деца?
— Не, сър, нямам.
— Мислех, че сте женен.
— Колегата ми, мистър Макдърмът, е женен.
— Аха, ясно… В полицията сте, чакай да видим… от две-три години, нали?
— Почти толкова.
Танър се обърна от към печката и погледна Дженкинс.
— И вие ли сте от тях?
— Моля?
— Попитах дали сте от тях. Днес следобед използвахте името „Омега“, което означава, че сте от хората на Фасет.
— Имах указания какво да ви кажа. Познавам мистър Фасет, разбира се.
— Но не сте провинциален полицай, нали?
Дженкинс нямаше време да отговори. От градината се чу вик. И двамата мъже в кухнята бяха чували вече този звук, Танър във Франция, а Дженкинс — край реката Ялу40. Беше вик на човек, който умира.
Дженкинс хукна към вратата на вътрешния двор и изскочи навън, Танър го следваше по петите. От тъмнината се появиха още двама мъже.