— Това е Фъргюсън! Фъргюсън — говореха дрезгаво, но без да викат. Дженкинс заобиколи басейна и се втурна към гората отвъд градината на Танър. Директорът на отдел „Новини“ се препъваше, но се опитваше да не изостава от него.
Осакатеното тяло лежеше в избуялата трева. Главата беше отсечена, очите — широко отворени, сякаш клепачите бяха заковани с пирони.
— Отдръпнете се, мистър Танър! Стойте настрана! Не гледайте! Не повишавайте глас! — Дженкинс държеше вкаменения телевизионен журналист за раменете и го блъскаше настрани от трупа. Другите двама мъже изтичаха в гората с извадени пистолети.
Танър се свлече на земята, чувствайки, че му прилошава, изплашен повече от всякога.
— Слушайте ме — прошепна Дженкинс, коленичейки над треперещия мъж. — Не вие трябваше да видите тялото. То няма нищо общо с вас. Има известни правила, известни знаци, които са ни добре известни. Този мъж беше убит заради Фасет. Той беше предназначен за него.
Увиха тялото в брезент, двама мъже го вдигнаха и го отнесоха. Действаха безмълвно и експедитивно.
— Жена ви все още спи — каза тихо Фасет. — Това е добре… Момчето стана и слезе долу. Макдърмът му каза, че правите кафе за полицаите.
Танър седеше на тревата на отдалечения край на басейна и се — мъчеше да проумее случилото се през последния час. Фасет и Дженкинс стояха над него.
— За Бога, как е станало? — Той гледаше мъжете, които носеха тялото, и думите му едва се чуваха. Фасет коленичи.
— Бил е нападнат отзад.
— Отзад?
— От някой, който добре познава гората зад къщата ви. — Очите на Фасет срещнаха погледа на Танър и журналистът схвана неизреченото обвинение.
— Аз съм виновен, нали?
— Навярно. Дженкинс е напуснал поста си. Беше близо до него… Защо бяхте долу? Защо всички лампи на първия етаж светеха?
— Не можах да спя. Станах.
— Лампите в гаража също светеха. Защо бяхте в гаража?
— Аз… Не разбирам. Сигурно съм си мислил за днешния следобед.
— Оставихте лампите в гаража запалени… Мога да разбера човек, който е нервен, става, слиза долу, пуши, пие. Това мога да разбера. Но не мога да разбера човек, който влиза в гаража си и оставя лампите запалени… Щяхте ли да ходите някъде, мистър Танър?
— Да ходя някъде?… Не. Не, разбира се. Къде да ходя?
Фасет погледна към Дженкинс, който наблюдаваше лицето на Танър на слабото отражение на светлината, идващо откъм къщата.
— Сигурен ли сте?
— Господи… Помислили сте, че ще бягам. Помислили сте, че ще бягам, и сте дошли, за да ме спрете!
— По-тихо, моля ви. — Фасет се изправи на крака.
— Мислите ли, че бих го направил? Мислите ли, че дори и за минута бих изоставил семейството си?
— Можете да вземете и семейството си — отговори Дженкинс.
— О, Боже! Ето защо сте дошли до прозореца. Ето защо сте изоставили своя… — Танър не можа да довърши изречението. Почувства гадене и се зачуди, ако му се наложеше да повърне, къде щеше да го направи. Погледна двамата държавни служители. — О, Господи!
— Може би това така или иначе щеше да се случи — отговори Фасет спокойно. — Не беше… не беше част от първоначалния план. Но вие трябва да разберете. Държахте се неестествено. Не беше нормално да го правите. Трябва да внимавате за всяка крачка, за всичко, което правите или говорите. Не бива да забравяте. Никога.
Танър се изправи с усилие, залитайки.
— Вие няма да продължите? Трябва да спрете.
— Да спра? Един от моите хора току-що беше убит. Ако спрем сега, вие също ще бъдете мъртъв. Както и останалата част от семейството ви.
Танър забеляза тъгата в очите на агента. С подобни мъже не можеше да се спори. Те казваха истината.
— Проверихте ли останалите?
— Да.
— Къде са?
— Семейство Кардоне си е у дома. Тримейн остана в Ню Йорк, жена му е тук.
— А семейство Остърман?
— С тях ще се занимавам по-късно. А вие по-добре влезте вътре. Удвоихме охраната.
— А семейство Остърман? Не са ли в Калифорния?
— Знаете, че не са там. Вчера следобед, в четири и четирийсет и шест, им звъняхте по телефона, като използвахте кредитната си карта.
— Къде са тогава?
Фасет погледна Танър и отговори просто:
— Очевидно са направили резервация под друго име. Знаем, че са в района на Ню Йорк. Ще ги намерим.
— В такъв случай може би е семейство Остърман.
— Възможно е. По добре е да се приберете вкъщи. И не се притеснявайте. Тук има цяла армия.
Танър погледна към гората, където беше убит човекът на Фасет. За миг тялото му неволно се разтресе. Близостта на подобна жестока смърт го ужасяваше. Кимна на държавните служители и се отправи към къщата, усещайки само празнина, от която му се гадеше.