Всички останаха неподвижни, изтощени много повече, отколкото биха могли да понесат. Няколко минути по-късно чуха гласовете и чукането над главите си.
— Танър! Танър! Отворете вратата!
Танър пусна жена си и децата и тръгна към счупеното предно стъкло.
— Тук сме. Тук сме, проклети негодници!
Танър беше виждал двамата полицаи безброй пъти в Садъл Вали, когато регулираха движението и обхождаха улиците в радиоколите, но не знаеше как се казват. Бяха дошли преди по-малко от година и бяха по-млади от Дженкинс и Макдърмът.
Сега той мина в настъпление. Блъсна грубо първия полицай до стената в антрето. Кръвта от ръцете му се размаза по шлифера на офицера. Вторият полицай се беше втурнал надолу по стълбите, за да изведе останалите.
— За Бога, пуснете ме!
— Ах ти, мръсно копеле Ти, гаден педераст Можеха да ни… щяха да ни убият там долу! Всичките! Жена ми! Децата ми! Защо го направихте? Искам отговор, и то веднага!
— По дяволите, пуснете ме! Какво сме направили? Какъв отговор искате, за Бога?
— Минахте покрай къщата преди половин час! Видяхте проклетото фенерче и офейкахте! Изчезнахте!
— Вие сте луд! Аз и Рони бяхме в северния край на града! Извикаха ни по радиотелефона преди по-малко от пет минути. Едно семейство на име Сканлън ни съобщи за изстрелите…
— Кой е в другата кола? Искам да знам кой е в другата кола.
— Ако свалите проклетите си ръце от мен, ще изляза и ще ви дам маршрутния лист. Забравих кои пътуват с нея, но знам къде са. На Апъл Драйв. Имаше обир.
— На Апъл Драйв живее семейство Кардоне.
— Не беше къщата на Кардоне. Аз я знам. Беше на семейство Нидъм. Стара съпружеска двойка.
Али влезе във вестибюла откъм стълбището. Държеше Джанет на ръце. На детето му се гадеше, не можеше да си поеме дъх. Али плачеше тихо и люлееше в прегръдките си дъщеря си. Синът им вървеше след нея. Лицето му беше мръсно от праха, размазан от сълзите. След него се появи семейство Остьрман. Бърни беше обхванал Лийла през кръста и я подкрепяше нагоре по стълбите. Държеше я така, сякаш никога не възнамеряваше да я пусне.
Другият полицай влезе бавно през вестибюла. Изражението на лицето му стресна офицера.
— Света Дева Марийо, Божия майко — каза той тихо. — Там долу е истинска човешка кланица… Кълна се в Бога, че не виждам как е възможно някой от тях да е жив.
— Обади се на Маколиф.
— Линията е прекъсната — каза Танър, който водеше внимателно Али към дивана във всекидневната.
— Ще се обадя по радиотелефона. — Полицаят на име Рони тръгна към предната врата. — Капитан Маколиф няма да повярва — добави той тихо.
Другият полицай донесе кресло за Лийла. Тя се свлече в него и за първи път се разплака. Бърни се надвеси над нея и започна да я гали по косата. Реймънд се сви до баща си, в краката на Али и Джанет. Беше толкова уплашен, че не можеше да прави нищо друго, освен да го гледа втренчено. Полицаят се отправи към стълбището на мазето. Беше ясно, че иска да слезе долу не само от любопитство, но и защото сцената във всекидневната беше прекалено интимна. Вратата се отвори и се появи другият полицай.
— Казах на Мак. Той прие обаждането по радиотелефона в колата си. Господи, само да го бяхте чули! Идва.
— След колко време ще дойде? — попита Танър откъм дивана.
— Скоро, сър. Живее на около осем мили оттук, а и пътищата са скапани. Но по начина, по който изкрещя, съдя, че ще пристигне по-бързо, отколкото който и да било друг.
— Поставил съм пет-шест души на пост навън и двама в къщата. Единият ще бъде долу, а другият — във вестибюла на горния етаж. Не знам какво друго мога да направя.
Маколиф беше слязъл в мазето с Танър. Другите бяха горе. Танър искаше да остане насаме с капитана.
— Чуйте ме! Някой от вашите хора мина покрай къщата и отказа да спре! Знам дяволски добре, че видя фенерчето! Видя го и отмина!
— Не вярвам. Проверих. Никой в колите не е забелязал нищо наоколо. Видяхте маршрутния лист. Това място е отбелязано, за да му се обърне допълнително внимание.
— Видях как патрулната кола замина… Къде са Дженкинс и Макдърмът?
— Имат свободен ден. Смятам да ги извикам отново на дежурство.
— Странно е, че са си взели свободен ден през уикенда, нали?
— През уикенда редувам хората. В двата дни осигурявам охрана, която е напълно достатъчна. Точно както ми е наредено от местната управа.
Танър долови нотката на оправдание в гласа на Маколиф.