— Трябва да направите още нещо.
Маколиф не го слушаше. Оглеждаше стените на клетката от сгуробетон. Наведе огромното си тяло и вдигна няколко оловни куршума от пода.
— Искам всичко, което може да послужи като доказателство, да бъде събрано и изпратено за анализ. Ще използвам ФБР, ако Нюарк не може да го направи. Какво казахте?
— Казах, че трябва да направите още нещо. Наложително е и трябва да го направите само с мен. С никой друг.
— Какво е то?
— Ще намерим телефон и вие ще проведете два разговора.
— С кого? — Маколиф попита, защото Танър беше направил няколко крачки към стълбището на мазето, за да се убеди, че там няма никой.
— Със семейство Кардоне и Тримейн. Искам да знам къде са. Къде бяха.
— Какво по дяволите…
— Правете каквото ви казвам!
— Мислите…
— Не мисля нищо Просто искам да знам къде са… Да речем, че все още се безпокоя за тях. — Танър тръгна към стълбището, но Маколиф стоеше неподвижен в центъра на мазето.
— Една минута! Искате от мен да проведа разговорите, а после да проверя дали са казали истината. Добре, ще го направя… А сега е мой ред. Причинявате ми болка. Раздразнихте язвата ми. Какво, по дяволите, става? Вършат се прекалено много глупости и това не ми харесва. Ако вие и приятелите ви имате някакви неприятности, елате и направо ми кажете. Не мога да направя нищо, ако не знам с кого да се захвана. И ме чуйте добре. — Маколиф сниши глас и посочи с пръст директора, а с другата ръка държеше болния си от язва стомах. — Няма да позволя репутацията ми да пострада само защото вие играете игри. Няма да позволя в района ми да се извърши масово убийство само защото не ми казвате фактите, които трябва да са ми известни, за да го предотвратя.
Танър застана неподвижен, единият му крак беше на най-горното стъпало. Огледа се и се зачуди какво да направи. Реши, че може веднага да му разкрие истината.
— Добре… „Омега“… Чували сте за „Омега“? — Танър се взираше в очите на Маколиф, очаквайки, че той ще се издаде. — Забравих. Не сте информиран за „Омега“, нали?
— За какво, по дяволите, говорите?
— Попитайте Дженкинс. Може би той ще ви обясни… Хайде да вървим.
От полицейската кола на Маколиф бяха проведени три телефонни разговора. Информацията, която се получи, беше ясна и точна. Семейство Тримейн и Кардоне не бяха вкъщи, нито в околността.
Бети и Джоу Кардоне бяха в областта Рокланд. Щели да вечерят навън, каза прислужницата и помоли, ако полицията се свърже с тях, да бъде любезна да ги помоли да се обадят вкъщи. Имало спешно съобщение от Филаделфия.
Джини и Дик Тримейн се бяха върнали при лекаря си в Ридж Парк, тъй като Вирджиния отново не се чувствала добре.
Лекарят потвърди посещението на семейство Тримейн в кабинета му. Беше почти сигурен, че са отишли в Ню Йорк. Всъщност беше им препоръчал да вечерят навън и да отидат на кино. Неразположението на мисис Тримейн било предимно психично. Трябвало да мисли за други неща, а не за гарата на Ласитьр Роуд.
Всичко беше прекалено точно, мислеше си Танър. С твърде много доказателства посредством втори и трети лица.
И все пак нито една от двойките не можеше да бъде изключена.
Защото, възстановявайки събитията в мазето, Танър осъзна, че единият от двамата, които искаха да ги убият, можеше да бъде и жена.
Фасет беше казал, че „Омега“ се състои от убийци и фанатици, от мъже и жени.
— Ето отговора на въпросите ви. — Думите на Маколиф прекъснаха мислите на Танър. — Ще ги проверим, когато се върнат. Не е трудно да установим достоверността на това, което казват.
— Да… Да, разбира се. Ще ми се обадите, след като говорите с тях.
— Не мога да ви обещая. Ще ви се обадя, ако сметна, че трябва да знаете.
Механикът пристигна, за да поправи автомобилите. Танър го преведе през кухнята в гаража и наблюдаваше израза на лицето му, докато оглеждаше прекъснатите кабели.
— Прав сте, мистър Танър. Всеки проводник. Ще ги свържа временно, а в работилницата ще ги оправим. Някой си е направил гадна шега с вас.
Танър се върна обратно в кухнята при жена си и семейство Остърман. Децата бяха горе, в стаята на Реймънд, където единият от полицаите на Маколиф беше пожелал да остане с тях, за да участва в игрите им и да се опита да им осигури спокойствие, докато възрастните разговарят.
Остърман беше непреклонен. Трябваше да напуснат Садъл Вали и да отидат във Вашингтон. Щяха да тръгнат, след като комбито бъде поправено, но вместо да пътуват с кола, щяха да отидат до летище „Кенеди“ и да вземат самолет. Нямаше да се доверяват на никакви таксита, нито на лимузини. Въобще не възнамеряваха да дават на Маколиф обяснения. Щяха просто да се качат на колата и да тръгнат. Той нямаше законно право да ги задържи.