Отново настъпи тишина. Остави пистолета и с дясната ръка несръчно извади пълнителя. Подпря пистолета на земята, хвана със зъби горещото дуло и докато вкара новия пълнител, изгори устните си.
Чакаше врагът да се раздвижи. Да вдигне някакъв шум. Нищо.
Бавно се изправи. Сега лявата му ръка беше съвсем неподвижна. Държеше пистолета пред себе си, готов да натисне спусъка при най-лекото раздвижване в тревата.
Нищо.
Отправи се заднишком към вратата на сградата с насочен нагоре пистолет, опипвайки внимателно земята с крака си, за да не се спъне и да падне. Стигна до закованата с дъски врата и разбра, че навярно няма да може да я разбие, ако е закована. По-голямата част от тялото му не действаше. Силите го напускаха. Все пак натисна с гръб вратата, тежкото дърво се поогъна, издаде силен скърцащ звук. Танър завъртя глава и с крайчеца на окото си видя, че отворът беше не по-голям от три-четири инча. Старите панти бяха покрити с ръжда.
Блъсна с дясното си рамо вратата, тя се огъна и го хвърли в тъмнината върху изгнилия под на сградата.
Полежа няколко секунди, без да мърда. Вратата беше почти изцяло отворена, горната й част беше излязла от пантите. Уличната лампа, която беше на петдесет ярда, хвърляше в помещението слаба светлина. Счупените и липсващите дъски на покрива също пропускаха малко светлина.
Изведнъж Танър чу скърцане зад себе си — несъмнено звук от стъпки по прогнилия под. Опита се да се обърне, да се изправи. Беше твърде късно. Нещо го блъсна в тила. Почувства, че му се завива свят, но видя крака. Крак, обвит с бинт.
Преди да се срути на прогнилия под и тъмнината да падне пред очите му, Танър вдигна поглед към лицето на човека.
Разбра, че е открил „Омега“.
Беше Лорънс Фасет.
Не знаеше колко време е бил в безсъзнание. Пет минути? Час? Нямаше как да разбере. Не можеше да види часовника си, не можеше да движи лявата си ръка. Лицето му опираше в грубия, разбит под на рушащата се постройка на гарата. Усещаше как кръвта бавно капе от ранената му ръка, главата го болеше.
Фасет!
Манипулаторът.
„Омега“.
Докато лежеше, в главата му препускаха отделни фрагменти от минали разговори.
„… ще се съберем… съпругите ни ще се харесат…“
Жената на Лорънс Фасет обаче беше убита в Източен Берлин. Убита в Източен Берлин. Този факт беше причина за вълнуващата му, настоятелна молба.
Имаше и нещо друго. Нещо свързано с предаване на Удуърд… Предаването за ЦРУ миналата година.
„… тогава бях в Щатите. Гледах предаването.“
Но той не е бил тогава „в Щатите“. Във Вашингтон Фасет беше казал, че преди една година е бил на албанската граница, „…четирийсет и пет дни пазарлъци.“ На бойното поле. Ето защо се беше свързал с Джон Танър, солидния, неопетнен директор на отдел „Новини“ в „Стандард Мючуъл“, жител на обекта, на „Бездна от кожа“, представляваща неговата цел.
Имаше и други противоречия, макар и не толкова очевидни. Сега те не му бяха нужни. Животът му щеше да свърши в развалините на гарата на Ласитър Роуд.
Обърна глава и видя Фасет, който стоеше над него.
— Много сме ви задължени. Ако сте толкова добър стрелец, колкото мисля, вие сте създали идеалния мъченик ей там. Мъртъв герой. Ако е само ранен, така или иначе ще умре… О, той е останалата част от нас, но дори и той ще признае, че със саможертвата си прави великолепен принос… Както виждате, не съм ви излъгал. Ние сме фанатици. Длъжни сме да бъдем.
— А сега какво?
— Ще изчакаме останалите. Един-двама трябва да се появят. После — край. На техния живот и на вашия, страхувам се. И Вашингтон ще има своята „Омега“. Тогава навярно старшият агент на име Фасет ще получи още една похвала. Ако не внимават, някой ден ще ме направят началник на оперативния отдел.
— Вие сте предател.
Танър забеляза нещо в тъмните сенки до дясната си ръка Беше отчупено парче от дюшемето, около два фута дълго и около един инч широко. Непохватно, мъчително седна, придръпвайки дъската към себе си.
— Според моите разбирания — не. Дезертьор може би. Но не и предател. Хайде да не се задълбочаваме. Няма да можете да разберете и да оцените гледната ми точка. Нека просто да кажем, че по мое мнение вие сте предателят. Всички вие. Огледайте се…
Танър замахна с дъската и я стовари с всичка сила върху превързания крак пред себе си. Бликна кръв и се разля по бинта. Танър се хвърли към слабините на Фасет, опитвайки се отчаяно да стигне до ръката с пистолета. Фасет извика от болка. С дясната си ръка напипа китката на агента, лявата му ръка беше неподвижна и висеше като безжизнено пипало. Блъсна Фасет назад към стената, заби петата си в ранения му крак и започна да го тъпче.