Бетс и господарят му отново се хванаха на работа. Свинчето си беше върнало доброто настроение след падането на Барглекат в калта и теглеше ралото съвсем послушно, грухтейки ситно и високо като че ли се смееше. До обяд нивата беше наполовина изорана и засята. Беше време за почивка. Седнал под сянката на един кичест кестен, Уилоу се загледа в реката и взе да си мисли на глас:
— Много, много отдалече.
Бетс го погледна и наостри уши.
— Това момиченце трябва да е тръгнало отвъд брода при кръстопътищата. Много, много по-нагоре от него.
Свинчето изгрухтя и също се загледа в реката.
— И знаеш ли какво? Някой трябва да й е помагал по време на цялото това пътуване. Така си мисля аз, Бетс. Това бебе си има п-р-и-я-т-е-л-и.
Уилоу дълго седя замислен, дъвчейки стръкче трева, без да сваля очи от водата. В един момент му се стори, че тя казва: „Мисли, каквото искаш, но направи, каквото трябва“. Цял следобед той не можа да се успокои. Какво, всъщност, трябваше да направи? Детето не изглеждаше да е носител на Злото, но той добре знаеше, че Злото има много лица. Ами, ако се бяха излъгали? Една такава грешка можеше да се окаже фатална — за него и мъничкото му семейство, за селцето, за цялата Нелвинска долина дори! Уилоу настръхна. От друга страна, всеки път, когато минаваше близо до къщичката си с ралото, той чуваше жизнерадостен смях и глъч и това го караше да мисли точно обратното.
Не можеше Злото така добре да се прикрива. Невъзможно. Все някак щеше да се издаде.
Тогава му хрумна нещо съвсем неочаквано. Детето може би беше прицел на Злото! Преследвачите можеха да връхлетят долината с огън и меч всеки миг!
Уилоу съвсем се обърка. Беше му неприятно, че в сърцето си чувстваше скритата чародейна сила, а не знаеше как да я използва срещу надвисналите неприятности. Но нали все пак той беше освободил салчето от магията.
Късно следобед Уилоу и Бетс се прибираха уморени към дома. Колкото повече приближаваха, толкова повече малкият стопанин си мислеше за очарователната гледка, която то очакваше. Сърцето му винаги се изпълваше с радост, когато застанеше пред скрибуцащата порта. В къщичката му цареше обичайният весел шум и шарен безпорядък. Кайя беше изтъкала чудесни черги и шарени одеяла, Мимс и Ранон се надпреварваха да рисуват фантастични картини с боички и четки, които сами си приготвяха; неговият магьоснически реквизит висеше по стените; черги, одеяла, картини и причудливите шапки и наметала създаваха неповторим уют и топлота и Уилоу забравяше за умората и грижите още на прага. Веднъж той беше попитал децата какво изобразяват техните необичайни рисунки, а те му бяха отговорили през смях, че това е тяхната собствена магия. „Така ли? И какво е това двуглаво разкривено животно? — беше посочил Уилоу една от картинките. М, м… дракон! Дракон от Еборсиск! — му отговори Мимс. — Чака. Чака… кого чака той, Мимс? Да не би мен? — взе да се преструва Уилоу. О, не, не, татенце! Надявам се, че не!“ — възкликна момиченцето полушеговито, полусериозно и го погледна с грейнали очи.
— Ето го, идва си! Изненада, изненада! — вратата на къщичката се отвори и цялото семейство излезе да го посрещне.
Те цял ден се бяха грижили за детето. Ранон беше измайсторил малка люлчица, а Мимс я беше украсила с разноцветни мъниста. Изплетеното от Кайя малко одеялце покриваше малката. Навред беше окичено с цветя и билки от полето, а Мимс и Кайя така се бяха нагиздили и пременили, като че беше празник. Всички се смееха и протягаха ръце към Уилоу. Той също се засмя. Тихичко, възхитен от бликащата отвред жизнерадост, наведе се внимателно над малката и каза:
— Е, госпожичке, по всичко личи, че се намираш у дома.
Детето изгука и посегна с ръчичка към лицето му. От вътрешната й страна се виждаше Знакът.
— Кайя…
— Ш-шт. Тихо — прошепна тя и сложи ръка на рамото му. — Хайде, деца, вървете да се умиете, ще вечеряме след няколко минути.
— Кайя, какво е това? — продължи Уилоу, когато те излязоха.
— Родилен знак.
— Да, но аз никога не съм виждал такъв досега. Странен знак. Като нарисуван с малка вълшебна четчица.
Кайя поклащаше глава и хапеше леко устни.
— Знам, Уилоу — промълви тя. — И това не е всичко. Погледни в очите й, Уилоу. Хубаво ги разгледай.
И наистина, детето имаше необичайни очи — спокойни и безбрежни като дълбините на времето. За момент Уилоу почувства, че тези малки очи го увличат в едно дълго пътешествие, от което той можеше и да не се върне, или ако се върнеше, нямаше вече да бъде същият.