Нищо не подсказваше неочаквани и тежки събития. Само Мимс на два пъти прекъсна игрите си, разтревожена от необясними и лоши предчувствия. Но двата пъти тя сама реши, че само така й се е сторило и продължи закачките и гоненицата с другарчетата си.
Точно на обяд дойде ред на Уилоу да излезе и да представи на сцената вълшебническите си способности. Всички кандидати за Чирак на Главния Жрец се явяваха според това как ги беше подредил жребият, и той трябваше да бъде последен. Доста от зяпачите вече бяха се отправили другаде, привлечени от многото интересни развлечения н приятни миризми. Показаното от предишните кандидати не ги беше заинтригувало. Започваше и състезанието „теглене на въже“ между отборите на фермерите и миньорите и техните привърженици така силно викаха и дюдюкаха, че почти никой не чу обявяването на Уилоу. Все пак той имаше своя публика, макар и малобройна, в лицето на Мимс, Ранон и Мегош — негов приятел от детинство. Мегош беше прегърнал двете деца и тримата така високо и ентусиазирано аплодираха всеки номер, който Уилоу правеше, че скоро привлякоха вниманието и на други около тях. Отдалече и с презрение Префектът Барглекат също хвърляше по едно око.
— И сега едно финално, смайващо изпълнение — викаше Уилоу. — Аз ще накарам едно цяло прасе да… изчезне!
— Браво! Браво! — приветстваха с пълен глас неговите почитатели.
Мимс и Ранон изкараха на сцената едно дърпащо се прасенце. Уилоу го вдигна високо с едната си ръка, а с другата раздипли плаща си. Прасенцето обаче се изплъзна, скочи в краката му и заприпка напред-назад за най-голямо удоволствие на Барглекат. Уилоу се спусна да го гони и заприлича на малък прилеп с разперения си плащ, докато напевно повтаряше някакви свои си заклинания:
— Уииитн баирн! Уипити баирн! Деру! Деру! Изведнъж прасенцето изчезна и публиката зяпна от почуда. Уилоу спокойно и триумфално се поклони, но в плаща му нещо започнала се дърпа и да квичи приглушено и след миг животното затропа по сцената и се скри между хората.
Барглекат щеше да се пръсне от смях. Зяпачите свиркаха и крещяха недоволно.
— Не се тревожи, татко — окуражително каза Ранон и понечи да прегърне смутения Уилоу. — Не беше твоя вината. Догодина ще намерим по-добро прасе, ще видиш.
Уилоу слезе от сцената, а Мегош взе да го потупва по рамото и усмихнато да го успокоява:
— Хубаво представление, хубаво. Трябва само още малко да го изпипаш. Да ти кажа честно, доста си напреднал в сравнение с миналата година. Хайде, засмей се, приятелю, н не приемай всичко толкова на сериозно.
— Ама че зрелище! — възбудено изгрухтя незабелязано приближилият се Барглекат. — Пак се направи на глупак, а Угфуд? Изчезващо прасе! Единствено фермата ти ще изчезне!
Лихварят се отдалечи със смях към палатките със закуски, без да дочака отговор.
— Кажи „здрасти“! — Мегош се хилеше и мушкаше Уилоу с пръст.
— Мегош, не ми е до това сега. Пък и не мислиш ли, че сме малко стари вече за такива закачки.
— Кажи, кажи „здрасти“!
— Е, добре. Здрасти.
— Дебели задни части! — извика Мегош след Барглекат като грееше от удоволствие.
— Остави го това магаре.
— Точно така. Хайде да се повеселим. Двамата приятели се засмяха на детинщините си и Уилоу се почувства доста по-добре.
— Като те избере Великият Заклинател за свой чирак днес след обяд, ще го забравиш този Барглекат веднъж за винаги.
Те се разходиха с децата, а после хапнаха добре. Когато сянката на Уикермън докосна трона на Великия Заклинател, хората започнаха да се събират в кръг около него. Мегош качи Мимс и Ранон на рамената си, за да виждат по-добре.
Сянката трептеше върху трона като странна птица. Тълпата се смълча и изведнъж се появи Великият Заклинател. В един момент тронът беше празен, а в следващия той седеше на него.
— Добър ден! — поздрави той.
— Добър ден, Велики Заклинателю! — отговориха хората в един глас.
Барглекат и другите съветници се поклониха дълбоко.
Той беше много стар и много малък. Косата и брадата му бяха къдрави и съвсем бели, като почти скриваха лицето му. Сините му очи грееха ясни и чисти. Носеше малка бродирана островърха шапчица и наметало, украсено със звезди, които блещукаха и трептяха. В дясната си ръка държеше жезъл, в чийто горен край блестяха две златни крилца и череп на бухал.
— Готови ли сме? Готови ли сме? — попита той малко объркано и зашеметено. Така ставаше всеки път, когато се появеше. Някои казваха, че току-що се събужда, други — че долита от безкрайното пространство.