— Слава Богу! — възкликна той и я прегърна. — Слава богу, че всичко е наред!
— Защо, Уилоу? Какво се е случило?
— Едно огромно куче връхлетя събора и уби няколко души.
— О, не!
Уилоу поклати глава, като си хапеше устните.
— Знаех си аз! Знаех си, че нещо отвратително ще се случи! — Кайя взе детето на ръце и каза:
— Мислиш ли, че тя е причината?
— Малката не е виновна, разбира се, но всичко стана заради нея. Трябва незабавно да я занесем пред Съвета. Всички трябва да знаят. Освен това Великият Заклинател ще ни каже какво да правим.
— Страх ме е, Уилоу — прошепна Кайя.
— О, Кайя, и мен ме е страх, но не можем да стоим просто ей-така, уплашени. Трябва да действаме, да направим нещо, нали деца?
— Точно така, татко — отвърна Ранон.
— Хайде да вървим, тогава.
Кайя уви детето в шала си и малкото семейство се отправи към селото.
— Когато си дойдеш, татко, аз ще съм нарисувала много картини за теб — каза замислено Мимс.
— Стига глупости, момичето ми. Аз никъде не отивам. Просто ще покажем малката на Великия Заклинател и това е.
— Много картини, татко, по една за всеки ден — продължи Мимс, сякаш без да чува думите му.
Всички бързаха за събранието в най-голямата и най-стара сграда в Долината. Хората вървяха смълчани и внимателно избягваха трупа на убитото куче. Докато семейство Угфуд пристигне, залата вече беше почти пълна и Великият Заклинател беше седнал на трона си. Той слушаше с притворени очи нещо, което Барглекат с приглушен и напрегнат глас му обясняваше. Откъслечни фрази и думи достигаха до ушите на Угфуд.
— … хълмове на юг… Кой знае още колко? Според мен…, каквото търсят да им го дадем… Нелвини загинаха!
Друг един от съветниците се изправи и каза:
— Кучето беше само един знак. Знак за още по-лоши неща, които ни очакват. Може би суша, може би чума, кой знае? Аз съм съгласен с Префекта Барглекат. Трябва на всяка цена да намерим нещото, което търсят или причината, водеща нещастието насам. Ако се окаже, че виновникът е между нас, ще го хвърлим в ямата за назидание!
Хората зашумяха одобрително. Само Уилоу се сви в дъното на залата, а Кайя стисна силно ръката му.
Великият Заклинател се изправи и залата утихна.
— Уилоу Угфуд! — строго прозвуча гласът му.
Уилоу преглътна и вдигна ръката си.
— Тук съм.
— Излез напред.
Направиха му път и той бавно и неохотно тръгна с малката в ръце. В това време Мегош застана до Кайя и децата.
— Ти искаше, нещо да ми кажеш, Уилоу. Какво беше то? — попита Заклинателят.
Уилоу се поклони и с мъка проговори.
— Моите деца, Заклинателю… всъщност аз… Ние намерихме едно бебе на реката.
Хората отново възбудено зашумяха. Вълшебникът вдигна повелително ръка, за да успокои духовете, а след това бавно я постави върху главицата на детето.
— Това дете е Дайкини — каза той меко. — Но има нещо, което…
— Чухте ли това? — извика Барглекат и скочи на крака. — Дайкини в нашата долина! Ето какво е търсил звярът! Трябва да се отървем от него! Да им го върнем!
— Не може така — възпротиви се Уилоу, — те ще го убият.
Малките очички на Барглекат злобно заблестяха.
— Ха! Намерил се кой да ни дава съвети! Ние трябва да пазим нашите деца, а не чуждите. Освен това един Дайкини повече или по-малко за нас не е от значение.
— Не говори глупости, Барглекат! — чу се ясният глас на Вонкар.
Много от хората не споделяха несъгласието на война, обаче. Те бяха достатъчно изплашени, за да не подкрепят Барглекат. Някои дори сърдито размахваха юмруци. Великият Заклинател изпадна в транс. Очите му се обърнаха, устата му леко се отвори и за известно време изглеждаше, като че ли ще изчезне. Беше станал леко прозрачен и Уилоу можеше да вижда през него. После той бавно се върна към реалността, вдигна високо ръцете си и хората постепенно утихнаха и се приготвиха да чуят неговите думи.
— Това дете е необикновено — започна драматично Заклинателят. — Не мога да ви кажа всичко за нея, защото не виждам края на дългото й пътешествие, но повече приказки, че ще дадем това или някое друго дете на кучетата няма да има.
Възцари се пълна тишина, нарушавана само от нежния смях на момиченцето в ръцете на Уилоу.
— Някой трябва да отнесе детето на север — продължи той. — На север чак до Кръстопътя на Дайкините.
Хората зяпнаха от почуда. Дори мисълта за Кръстопътя на Дайкините беше плашеща и объркваща. Мълвата и безкрайните разкази, изпълнени с фантастични събития и ужаси, бяха превърнали мястото в мит дотолкова, че повечето Нелвини го смятаха за измислица.