— Но… кой ще направи това, Заклинателю? — осмели се да попита някой плахо.
— Угфуд! — обади се Барглекат и посочи Уилоу. — Угфуд, кой друг? Той е прекъснал пътешествието на детето по реката и го е донесъл в селото, а сега ще трябва да го отведе по-нататък. Ти ще отидеш, Угфуд!
Хората се оживиха, някои започнаха да ръкопляскат.
— Правилно, правилно… най-подходящ… справедливо е…, който се бърка… длъжен е.
— Аз имам семейство, хора! Имам стопанство! — защитаваше се Уилоу.
— Трябваше да помислиш за това, преди да се намесиш. Сега е твърде късно — не го остави да продължи Барглекат.
Великият Заклинател се изправи и въздъхна тежко.
— Донесете костите за гадание — кратко каза той.
Един от съветниците изтича да ги донесе и бързо се върна. Вълшебникът взе торбичката, в която бяха сложени, тържествено я разклати към четирите посоки на света, наведе се и разпръсна костите пред себе си. Той дълго се взира в тях, като обмисляше какви знаци и предвещания съдържа тяхното подреждане. Накрая погледна към Уилоу и му кимна да се приближи.
— Костите съвсем нищо не ми казват. Трябва да ми помогнеш, Уилоу Угфуд. Обичаш ли детето? — прошепна той.
— …Да — отвърна Уилоу, макар и с известно колебание.
Великият Заклинател изведнъж се окуражи и се провикна към събранието.
— Костите проговориха! Уилоу ще занесе детето. Съдбата на долината ни е в негови ръце!
— Слава на костите! — извика Барглекат.
— Ура-а! Слава на костите! Да живее Уилоу Угфуд! — подеха хората въодушевено.
— Но… — понечи да каже Уилоу.
— Но ще имаш нужда от помощ, от защита. Светът е продажно и опасно място. Пътят е дълъг, а детето е преследвано от зверове. Сега аз се обръщам към всички. Кой ще има смелостта да придружи Уилоу?
— Аз ще отида с него — отсече Вонкар.
Двама опитни воини също излязоха напред и предложиха да защитават Уилоу и детето.
— Вонкар! Вонкар! Той ще отиде! — насърчително викаха хората.
— Не Вонкар! — размаха Барглекат дебелите си ръце. — Той е най-добрият ни боец. Какво ще стане, ако ни връхлетят още кучета-убийци? Той трябва да брани нас.
— Не Вонкар! Да остане тук! — отново се развикаха хората с жар, но с променено настроение.
— Е, ако не той, тогава кой? — попита Заклинателят.
Настана мълчание. Мъжете пристъпваха от крак на крак и си потриваха носовете. Уилоу търсеше очите на приятели и съседи, но те го отбягваха.
— Аз ще отида — каза Мегош.
— Отлично! Чудесно! — със задоволство го подкрепи Барглекат. — Да живее Мегош!
— Точно така — кисело се обърна Великият Заклинател към съветника. — Имаме вече двама смели доброволци, но на тях им трябва водач. Според костите, това сте вие, Префект Барглекат.
Барглекат се хвана за сърцето и залитна напред. Шапката му се килна, лицето му пребледня.
— Аз ли?
— Да, ти — потвърди Заклинателят.
— Слава, слава на костите! — радостно изразяваха хората одобрението си.
— Вонкар! Ти и бойците, пригответе се за път! — с усилие произнесе Барглекат.
Приготовленията за дългото пътуване отнеха цели два дни. Най-напред трябваше да се усили охраната на селото, защото споменът за връхлитащия звяр беше твърде ярък и гробовете твърде пресни, за да се чувства някой спокоен. Вонкар и мъжете поставиха капани и преградиха с подострени колове всички пътища и пътеки. Бяха поставени постове, които не се снемаха дори и нощем.
Рано сутринта на третия ден всичко беше готово. Мястото, от което щяха да тръгнат, се намираше в близост до руините на старото селище. Мегош и майка му бяха вече там, когато Уилоу, Кайя и децата пристигнаха. Утринната мъгла се стелеше бавно между долмени и мегалити, а високите треви се поклащаха леко, на талази. Мястото изглеждаше глухо и призрачно.
Мегош прегърна майка си, която плачеше неутешимо, сякаш никога повече нямаше да го види, а Уилоу разговаряше тихо с децата си.
— Страх ли те е, татко? — понита Ранон.
— Не… да — объркано отвърна Уилоу.
— Нищо, аз не те обвинявам за това, татко — каза Мимс. — На твое място и аз бих се страхувала, но ако ме вземеш със себе си, аз ще те предпазя от вълшебниците, които могат да те омагьосат и да те приспят в гората за сто години.
— А без мен кафявчовците ще те хванат, ще те вържат и ще те гъделичкат до смърт! — Ранон махаше възбудено с ръце срещу въображаеми противници, печално известни с жестокостта си.
— Ами тролите! — каза Мимс с разширени очи. — Те могат жив да те одерат, ако аз не съм край теб, за да ги спра. Те могат…
— Мимс, престани, моля те. Знаеш, че мразя тролите.