— Аз мога да те пазя от тях, татко. Бих могла да ти нося копието.
Уилоу се засмя и прегърна децата си.
— Щастлив баща съм аз! Щеше да е хубаво да дойдете с мен, но мисля, че Вонкар по-добре ще ме пази. Освен това, кой ще се грижи за майка ви, докато ме няма?
— Вярно, по-добре да останем, татко — съгласиха се децата.
Здраво натоварени и въоръжени, тримата бойци се задаваха по пътеката.
Беше време за тръгване. Кайя подаде на Уилоу специалната кошничка, която беше приготвила. В нея малката щеше да е на топло и сигурно, завита в нейното шарено одеялце и покрита с меки кожи.
— Вече ми липсваш, Уилоу — нежно промълви Кайя, като му помагаше да закрепи кошничката на гърба си.
Уилоу я прегърна и двамата дълго стояха, смълчани.
— Обичам те, Кайя. Остани със здраве и не намирай, моля те, повече бебета по реката.
Кайя плачеше безутешно.
— Аз се шегувам, мила моя.
— Знам — хлипаше Кайя. — Да се грижиш добре за детето и до се пазиш. Ето, вземи това, носи го като талисман — и тя му подаде една къдрица.
— Кайя, ти си си отрязала косата!
— Сложи я тук — тя внимателно мушна къдрицата в джоба на палтото му, точно до сърцето. — Да ти носи късмет.
Мърморене и тежки стъпки в мъглата обявиха идването на Барглекат.
— Това, което не разбирам, е какво точно трябва да правим. Да извървим пътя до Кръстопътя на Дайкините и нищо друго? Да чакаме знак ли? Кой знае?
— Аз знам! — отекна гласът на Великия Заклинател между старинните погребални камъни.
В първия момент не се виждаше никой. После за всеобща изненада най-близкият камък започна да променя формата си. Появиха се ръце и глава, бели кълба от мъглата се превърнаха в коси и рошава брада. Пред тях стоеше Великият Заклинател.
— У-у, колко е студено тук, колко е пусто и диво — той измъкна една манерка в кожена торбичка. — Иска ли някой медовина? Не? Добре тогава… — след дългата глътка той примлясна доволно и продължи. — Така е по-добре. Сега елате по-близо, по-близо. Ето какво трябва да направите. Онова място изобщо не е за Нелвини, затова стойте там, колкото е възможно по-кратко. Щом стигнете до кръстопътя, дайте детето на първия срещнат Дайкини и веднага се връщайте.
— И това ли е всичко? — понита Уилоу.
— Да, това е всичко.
— Но много от тях са лоши или луди — каза Мегош.
— А много от тях и лоши, и луди — потупа меча си Вонкар.
— Как тогава да знаем, че сме намерили този, когото търсим? — понита Уилоу.
Великият Заклинател затвори очи и поклати глава.
— Няма значение. Дайте детето на първия срещнат и се връщайте у дома, по най-бързия начин.
— Но…, но какво ще стане, ако… — гласът на Уилоу се смесваше с детския смях, идващ от кошничката на гърба му.
— Какво има, Уилоу? Не ми ли вярваш? Искаш знак? Много добре. Ето — Заклинателят вдигна един камък. — Следвайте птицата. Вървете, накъдето тя ви отведе. Таута! Локуа — трик! Таута!
Той хвърли камъка силно нагоре, високо над мъглата. Щом първите лъчи на изгряващото слънце го докоснаха, камъкът се превърна в искрящо бял гълъб.
Гълъбът направи няколко кръга и леко полетя на юг.
— Чудесно! — ликуваше Барглекат. — Отлетя към селото, към дома!
— Какво? — Великият Заклинател изглеждаше смутен, той бързо отпи още една глътка и заговори. — Грешка, грешка! Много е студено тази сутрин, много. Забравете птицата, следвайте реката. Вярвайте ми. Всичко ще бъде наред, но ви предупреждавам: Не отивайте отвъд Кръстопътя на Дайкините!
Всички потеглиха към гората, само Уилоу остана замислен и смутен.
— Нещо не е ли наред, Угфуд? — прошепна старият мъж.
— Аз не…
— Вчера, когато те попитах кой пръст съдържа силата, която ще ти позволи да овладееш енергията на всемира, кой беше първият ти отговор?
Уилоу се засмя.
— Е, беше толкова глупав…
— Нищо, кажи ми го.
— Ами, щях да кажа, че трябва да избера някой от моите пръсти.
— Точно така, точно така, глупчо! — Заклинателят потупа лекичко Уилоу по рамото. — Ах, момчето ми, ако само имаше повече вяра в себе си, в това, което наистина чувстваш! В теб се крие могъществото на Велик Магьосник, но ти трябва сам да повярваш в това! Слушай единствено сърцето си и никога няма да сгрешиш! Ето. Вземи тези три вълшебни жълъда. Щях да дойда с теб, но не мога, знаеш. Ще превърнеш всяко нещо в камък; щом хвърлиш някой от тях.
— Първият май ще е за Барглекат — не без лукавство отвърна Уилоу.
— Не, не! Ако използваш магията да правиш злини, злото ще те обсеби и никога няма да те пусне. Ти имаш още много да се учиш, Уилоу. Учи се добре. Хайде, сбогом! — Заклинателят махна с ръка и изчезна в облак от дим.
Уилоу сложи внимателно жълъдите при къдриците на Кайя и побърза да настигне другарите си. Той се обърна и махна за сбогом на семейството си и на хората от селото, дошли да ги изпратят, като се опитваше да се засмее, но… едва не се разплака.