Много от изпращачите хлипаха и не криеха сълзите си.
Такова беше началото на дългото пътешествие на Уилоу Угфуд, което щеше да завърши много по-неочаквано и странно, отколкото беше започнало.
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
КРЪСТОПЪТЯТ НА ДАЙКИНИТЕ
Пътят вървеше равен и широк на север, през Долината на Нелвините. Той минаваше напряко през гората, която покриваше източния бряг на Фрийн. Дърветата бяха високи и кичести и често се мяркаха животни, които слизаха до реката да пият вода.
Вонкар изпрати двамата войни напред, да разузнават, а той поведе малката група. Барглекат тръгна след него, като обилно се потеше и непрестанно се оплакваше за щяло и нещяло — ту конски мухи жестоко го хапеха по врата, ту пръста си ударил в някакъв корен, ту разкалян участък правел ходенето прекалено трудно. Мегош и Уилоу вървяха най-отзад, носейки целия багаж, провесен на един огънат от товара прът. В северния край на долината пътят се отдели от реката. В началото широк и добре настлан, сега той постепенно се превърна в разбит коларски път, а след няколко левги в силно обрасла пътека. Така гъсто обрасла, че дори Вонкар я изгуби няколко пъти.
Барглекат все изоставаше и Мегош често го застъпваше по петите. На всичкото отгоре, изглежда всеки по-рязък звук го плашеше не на шега и той всеки път викаше уплашено; трябваше Вонкар да го скастри гневно, за да не нарушава мълчанието на колоната.
Навлизаха в район, в който малко Нелвини изобщо някога ходеха. Само увлечени в преследване на дивеч ловци смееха да се отдалечават толкова на север. Отвъд долината се простираше светът на Дайкините. Вонкар забави ход, стана още по-внимателен, често сам разузнаваше пътя напред.
На втората нощ те спряха за почивка в самия край на долината и си устроиха лагер в една малка пещера далеч от пътеката. Мястото беше добре защитено и сигурно. Огънят и топлата храна бързо приспаха Барглекат, а Мегош, Уилоу и Вонкар останаха сами за пръв път от много време. Бойците бяха на пост и тримата стари приятели можеха спокойно да си поговорят. Животът ги беше разделил отдавна — Вонкар замина някъде далеч и се върна след доста години, а Уилоу и Мегош бяха наследили занаятите и стопанствата на бащите си. Сега те седяха един до друг, както някога край брега на реката, в могъщите клони на някой дъб или в някоя малка пещера като тази.
— Хубаво място, нали Вонкар?
Войнът кимна.
— Последното такова. Оттук нататък ще сме все на открито, много нощи поред.
Мегош се наведе леко напред и попита:
— Ти… ти ходил ли си до Кръстопътя на Дайкините, Вонкар?
— О, да.
— А отвъд него?
— Само веднъж — Вонкар се загледа замислено в приятелите си през пушека. — Когато се отправих в моето странстване.
— Странстване? В търсене на какво?
— Тир Аслийн.
— Тир Аслийн! Но това е само…
— Само легенда? Само мит? — очите на Вонкар блеснаха.
— Е… не е ли така, кажи!
Войнът се засмя, без да отговори.
— Ти не си намерил Тир Аслийн, нали, Вонкар?
— Не.
— Тогава твоето странстване е било напразно.
— О, не, приятелю — Вонкар се засмя тихо и поклати глава, — ако моето странстване беше пропаднало, ние нямаше да сме тук сега заедно.
После, поглеждайки често към детето в ръцете на Уилоу, той разказа една много вълнуваща и интересна история.
Легендите разказват, че в стари времена цялата земя била свободна и спокойна. В онези дни широк път водел на север от Долината на Нелвините към Далечните Планини и Царството Тир Аслийн. Всички Дайкини живеели в мир, управлявани от справедлив цар. Вярно, че понякога се появявали бандити по пътищата и пътниците трябвало да носят остри ками на кръста си, но това се случвало рядко. Друг път тълпи мародерстващи троли създавали неприятности на Аслийнската кавалерия, но те бързо били разпръсвани и прогонвани. Вестоносци, бирници и търговци можели безпрепятствено да достигат всяко кътче на царството. Пътуващи бардове, менестрели и акробати забавлявали хората на много панаири н карнавали. Два великолепни фестивала се провеждали в замъка на Тир Аслийн всяка година хората се тълпели там пролет и есен.
Като всички Нелвински младежи Вонкар бил слушал за блясъка и могъществото на далечното царство, но за разлика от повечето, жадувал да види всичко с очите си. Той бил сирак, бил свикнал да ловува сам в горите и затова може би, за него било по-лесно да напусне родната долина. Рано една сутрин той събрал, малкото си вещи в една вехта торба и се отправил право на север — към приказния Тир Аслийн. Пътешествието вървяло без особени премеждия до Кръстопътя на Дайкините и горите отвъд него, но там той изгубил пътя и повече не го намерил.