Три години бродил Вонкар в непознати земи, докато най-накрая достигнал Западното Море. Там срещнал смели мъже и пътувал заедно с тях, сред плаващите ледове в откритите им лодки, украсени с драконови глави. После продължил още по на север до Вечнозаледената Земя. Там видял бели мечки и безкрайни стада чудни елени. Разклонените им рога проблясвали под лъчите на бледото северно слънце и покривали равнините като гъста гора.
Вонкар продължил странстването си на изток и скоро бил посрещнат от дружелюбни номади, които му казали, че неговото идване е предсказано от дедите им. Те дълго го увещавали да остане при тях завинаги, особено след като се убедили какъв ловък и храбър ловец е той. Дълго останал Вонкар при тях…, но мисълта, че още не е открил бленувания Тир Аслийн не му давала мира. Един ден, макар и със съжаление, той се отправил отново на запад, отнасяйки със себе си една златна верижка н една обичка с рубин — нежен спомен от една дама…
Много месеци пътувал Вонкар на запад, към дома. През, цялото време въображението му работело неспирно и трупало все нови и нови образи за митичния Тир Аслийн — един от друг по-приказни и недосегаеми. Той дълго мислел за своите приключения и за многото неща, които бил научил от различните хора по пътя, избран от неговата Съдба. Струвало му се, че чиракуването и странстването са към края си и че е дошло времето да се нарече истински войн.
Гладен и изтощен, той все по-трудно си проправял път към земите на север от Долината на Нелвините, докато една свирепа снежна виелица не го принудила съвсем да спре. Свит на кълбо между скалите, Вонкар се опитал да запази малкото останала в тялото му топлина, но усетил, че това усилие е напразно и че краят наближава. Последното, което направил, преди да изгуби съзнание сред белите вихрушки и виещия вятър, било да прегърне силно оръжията си, за да го намерят напролет умрял като боец.
Той бил открит от горските вълшебници малко преди да издъхне. Те го скрили в своите тайни подземия и го хранили и поили, докато не възвърнал силите си. Вонкар им разказал за дългото си странстване към Тир Аслийн и когато ги попитал дали това царство наистина съществува, те погладили дългите си бради и отговорили утвърдително. На въпроса обаче дали ще му покажат пътя, те тъжно поклатили глава и казали, че това не е възможно. Всичките техни вълшебства, тайнства и скрити проходи в планините, не можели да отведат дори самите тях в пределите на приказното царство. Вонкар упорито ги увещавал и молил, но те били непреклонни. Все пак всеотдайността му най-накрая ги накарала да отстъпят малко и те му подарили сребърен магически пръстен, майсторски изработен и гравиран — трябвало да го носи винаги. После го облекли в топли кожи и го превели до далечно място, от което се виждал обвит в мъгли замък. Но това не бил Тир Аслийн, това бил Нокмаар.
Вонкар за пръв път дочул зловещия далечен вой на кучетата-убийци и за пръв път усетил ужаса и заплахата, предизвиквани от могъществото на Бевморда. Тогава разбрал, че е дошъл краят на неговото странстване. Разбрал защо е станал войн през дългите години, изпълнени с несгоди и премеждия. Трябвало да се откаже от личната си свобода и да посвети живота си на защитата и опазването на родната долина. Нокмаар трябвало да бъде спрян на всяка цена.
Вонкар така и направил.
Огънят догаряше бавно и разказът явно беше към края си.
— И сега, приятели мои, искам да ви открия нещо — Вонкар се изправи, внимателно помести детската ръчичка и показа знака от вътрешната страна на лакътчето й.
После сложи магическия сребърен пръстен точно до него.
Пръстенът беше инкрустиран със същия знак.
Докато се придвижваха на другия ден, Уилоу често откриваше следите от стария път под краката си. От време на време се виждаха дори запазени участъци от него. Тук-там в реката стърчаха останки от устои на някогашни мостове.
На север от Долината на Нелвините обаче, всякакви следи от път изчезнаха и напредването ставаше все по-трудно. Пътеката навлезе в гъста гора и на много места се налагаше дълго да заобикалят паднали дървета и скали. Натъкваха се на отдавнашни полесражения: наоколо беше осеяно с ръждясали оръжия, брони и белеещи се кости, разхвърляни навред като сухи клони. Веднъж Барглекат ритна настрана нещо, което мислеше, че е буца пръст, и изкрещя от изненада, когато видя да се търкаля потъмнял череп. Друг път Вонкар им показа кон и ездач, загинали заедно, покрити и оплетени в клони на пълзящи растения. Редяха се гледки на смърт и разложение — бесилки, от които висяха плесенясали скелети, мъртви от години троли с потъмняла и изсъхнала кожа, с очи, сякаш пълни с непресъхваща злоба…