— Студено е. Трябва да запалим огън — каза той.
— Глупак! Идиот! — изсъска Барглекат. — Искаш цялата кавалерия на Нокмаар да се стовари върху нас ли?
Вонкар сви рамене и нареди на бойците си да запалят огън.
— Тук не е опасно да се палят огньове — отбеляза той. — Погледнете ей там, в подножието на хълма, се вижда един. Освен това нощта е тиха и пътят е открит. Ако някой се приближава, ще го чуем отдалече. Уилоу е прав, детето има нужда от топлина и почивка. Сега вървете да съберете дърва за през нощта, преди съвсем да се е стъмнило.
Вонкар пое малката, двамата бойци застанаха на пост, а Уилоу, Мегош и Барглекат тръгнаха да търсят дърва.
— Не отивайте много надалеч и побързайте!
— Никакви дърва няма, никакви дърва! — оплакваше се Барглекат, като подтичваше след Уилоу.
— Разбира се, че няма, аз ги обрах. Върви настрана от мен и ще намериш.
— Но там е много тъмно!
— Не е по-тъмно, отколкото е тук. Хайде, върви!
Уилоу беше толкова напрегнат и изтормозен, че изобщо не забеляза кога се е озовал пред скелето с ръждясалите клетки. Едва когато втората изскърца леко, той разбра къде се намира. Вместо да се приведе и да побегне, той бавно и ужасено се изправи. Една промъкваща се сянка полека го откъсваше от Вонкар и другарите му. Изведнъж купчината дрипи, която беше забелязал преди, се превърна в човек с трополене и отвратителни крясъци. По-скоро в нещо като човек. Мъртвешки бледа ръка се протегна между решетките и сграбчи Уилоу зад врата.
— Падна ли ми? — чу Уилоу глух и дрезгав глас, както висеше безпомощно на педя от земята.
— Вода, дребосъче! Кажи на приятелчетата си да ми донесат вода, иначе няма да оставя парченце месо по нещастните ти кости! — гласът скърцаше като ръждясала панта.
— Угфуд! Ти ли си това? — една малка човешка пирамидка се зададе в тъмнината.
— Вода! — ръката почти задушаваше Уилоу.
— Барглекат! Доведи Вонкар! — едва успя да изговори той.
ГЛАВА ПЕТА
МАДМАРДИГАН
— Ето, Дайкини! — извика Барглекат и побягна към бойците, като размахваше ръце. — Угфуд намери един Дайкини и вече можем да си вървим у дома.
Вонкар, който до този момент беше наглеждал малката, се изправи пъргаво и попита:
— Къде е?
— Там — посочи Барглекат клетката за екзекуции. — Всъщност има един малък проблем. Най-добре ще е да отидем заедно.
Вонкар даде знак на хората си и им заповяда да донесат факли. След малко всички наобиколиха клетката. Пламъците осветяваха зловеща сцена. В първия отсек от клетката един озъбен скелет, подмятан от вятъра, непрестанно сочеше към тях. В другия отсек една мършава, дрипава, приличаща повече на плашило човешка фигура, беше сграбчила Уилоу, който висеше безпомощно.
— Вие сте Дайкини, нали? — попита Барглекат.
Мъжът се опита да се усмихне, но устните му така бяха изсъхнали и така напукани, че се получи само една разкривена гримаса.
— Вода, дребосъчета! — глухо изстена той. — Вода или това приятелче ще нахрани гаргите!
Видът му беше толкова призрачен, че Нелвините не можеха да се опомнят и стояха като вкаменени, сякаш хипнотизирани от блестящите очи, брадясалото лице и безобразните парцали.
— Вода! — грозно изкрещя затворникът и стисна Уилоу толкова силно, че той изплези език и взе да рита безпомощно.
Вонкар и бойците застанаха до клетката с готови за бой копия, а Мегош каза на Барглекат да му даде вода. Префектът с голямо неудоволствие се подчини; мърморейки приближи решетките и хвърли през тях пълната си манерка. Мъжът мигом пусна Уилоу и трескаво я сграбчи, като едва не я разля, докато махаше тапата. Затворникът пи дълго, ненаситно и жадно, като мляскаше и издаваше нечленоразделни, звуци на безмерна радост и задоволство. След малко той се посъживи, благодари на Барглекат и му каза:
— Вижда се, че ти си добро дребосъче. Хайде, разсечи тази верига, с която съм окован, и ще станем приятели за цял живот.
— Не, не! — възпротиви се Мегош. — Стой там спокойно, докато решим какво да правим — добави той и издърпа за ръка зашеметения Уилоу близо до ярката светлина на факлите.
— Ще решавате какво да правите ли? Да не искате да кажете, че няма да освободите стария Мадмардиган от този миши капан? Пуснете ме и аз ще ви благодаря от все сърце — той плисна вода на лицето и брадата си и продължи с невинна усмивка и блеснали очи. — Не забравяйте, че аз вече пуснах приятелчето ви.
— Дайкини! Истински Дайкини! — възкликна Барглекат. — От друг нямаме нужда. Ще дадем детето на него.
— Какво? Дете ли? Разбира се, че ще дадете детето на мен. Аз толкова много обичам децата! Трябва най-напред да изляза на свобода обаче. Иначе, как ще се грижа за него? — Мадмардиган хвърли умолителен поглед към Вонкар и бойците.