— Барглекат е торба с фъшкии!
— Е, чак пък толкоз! И какво ще правите сега?
— Ще помисля — каза Уилоу. — Ще преспим и утре сутринта ще решим, нали, Мегош?
Мегош кимна в знак на съгласие и отиде за багажа.
Уилоу прекара нощта зле. Той нахрани и приспа детето, прегърна го, а после се сгуши пред малкия огън. Всеки звук на това ужасно място го стряскаше и плашеше — жаби крякаха от близкото блато, клетките скърцаха и скриптяха, кучета и вълци виеха протяжно и дебнеха наоколо. Цяла нощ Мадмардиган се въртя неспокойно мърморейки несвързано в съня си неприлични войнишки песни или се кикотеше на странни и незнайни видения.
Уилоу започна да трепери. Не можеше да понесе мисълта, че ще се раздели с детето. Беше го обикнал толкова силно, колкото Мимс и Ранон. Той го притисна нежно и тихичко започна да му пее приспивните песни, които знаеше от майка си и с които Кайя също така мелодично и хубаво изпълваше малкия дом край реката. Най-накрая сънят затвори уморените му очи и той задряма, без да е решил какво ще прави на сутринта. Яви му се сън. Една бяла птица го грабна и го отнесе далеч от това място, лъхащо на смърт — отнесе го в родната долина. Докато летяха, слънцето изгря и окъпа в светлина цялата природа. Хората стояха на праговете на домовете си и махаха приветливо. Нямаше кучета-убийци, нямаше битки, нито Похази. Птицата се спусна леко и Уилоу се намери в китната градинка пред малката бяла къщичка край Меандъра Угфуд. Кайя и децата тичаха с протегнати ръце, да го посрещнат. После птицата се издигна високо-високо и се превърна в детето…
Силен конски тропот го събуди. Развиделяваше се, а по пътя в кариер се носеше самотен конник. Уилоу не свари да се прикрие, но това нямаше значение, защото ездачът беше смъртно ранен. Той държеше поводите и седлото в лявата си ръка, а дясната се люлееше безжизнено. Тежка рана зееше в главата му и кръвта му обагряше дрехите и коня. Животното, влудено от препускане и напрежение, цвилеше и диво въртеше очите си.
Уилоу се вторачи от ужас. Докато се опомни, конникът беше изчезнал в далечината, вдигайки прахоляк след себе си.
— К-какво беше това? — попита Мегош?
Клетката проскърца.
— Беглец, а може би пратеник. От Галадорн. Мирише ми на неприятности. Хайде, дребосъчета, пуснете ме.
Едва Мадмардиган беше изрекъл тези думи и втори конник се зададе в галоп. Мегош излезе на пътя и се развика:
— Хей! Спрете! Какво става?
Ездачът хвърчеше напред, прилепен до гривата на коня си, като го пришпорваше ожесточено. Той непрекъснато поглеждаше назад, сякаш орда крилати дяволи летеше по петите му. Мъжът не видя Мегош, но конят го забеляза и така рязко се отклони, че за малко и двамата да се стоварят на пътя. Вбесен, ездачът взе да сипе проклятия, замахна с бича си и едва не удари Мегош през лицето.
— Уилоу, това е ужасно — развика се той разтреперан. — Да се махаме оттук.
— Добре, съгласен съм — мрачно заяви затворникът. — Ние всички трябва да се омитаме час по-скоро. Ще има битка, усещам го.
— Вие боец ли сте? — колебливо попита Мегош.
— Най-големият майстор на меча, който някога е живял!
— Уилоу, чу ли? Той може да ни помогне, да ни защити!
— Не го слушай, Мегош.
— Разбира се, че ще ви помогна. Само веднъж да изляза. В трудни моменти честните хора трябва да бъдат подкрепяни, а вие и двамата сте такива. Дървосекачи сте, нали?
— Аз съм миньор, а приятелят ми е земеделец — уточни Мегош.
— Знаех си! Миньори, земеделци — жертви на прогнилия и корумпиран свят — точно като мен.
— Тихо, слушайте! — тревожно каза Уилоу. От далечината долиташе глух тътен, който се приближаваше и все повече се усилваше.
— Армия — поясни Магвардиган. — Няколко хиляди глупаци на път към смъртта си.
— Приятели ли са ги?
— Може би да, може би не. Ще видим — мъжът се загледа в знамената на приближаващия се авангард.
— Ако са ти приятели, ще имат нужда от теб и ще те извадят от клетката, нали? — попита Уилоу.
— Ще видим — изръмжа затворникът.
Дълга колона се виеше към кръстопътя. Беше величествена гледка. Стегната и добре въоръжена конница препускаше под развети знамена и вимпели. Конете и хората бяха толкова големи и толкова устремени, колкото и тези от Нокмаар, но далеч не изглеждаха толкова зловещи. Те се носеха с някаква неуловима грация и дива свобода и това им придаваше повече вид на ловци, а не на войници.
Мадмардиган се засмя тихо и с нескрит възторг каза:
— Конниците са на Айрк!
— К-кои са те? — заеквайки понита Мегош.