— Войската на Галадорн. Най-добрата кавалерия в света.
— Ще ни причинят ли зло?
— Само ако си от Нокмаар, дребосъче. Тогава… — не довърши той и прекара многозначително палец през гърлото си.
След конницата се задаваше пехотата, която вървеше под такта на барабани. Войниците бяха леко въоръжени и макар видимо изморени, напредваха по-дисциплинирано от конниците. Някой бойко подхвана песен, цялата колона запя и закрачи още по-стегнато. Офицерите яздеха отстрани и когато се зададе кръстопътят, повечето от тях препуснаха напред, за да се съветват.
— Тези ми изглеждат добри Дайкини, Уилоу.
— По-добри от този тук със сигурност — поклати глава Уилоу. — Великият Заклинател сигурно е имал предвид тях.
Мегош приближи един от конниците и се опита да го заговори:
— Извинете, сър…
Офицерите бяха погълнати от своите карти и той не получи отговор.
— Сър? — попита на свой ред Уилоу, дърпайки стремето на друг един ездач.
— Махай се, дребосъче! Тук не е място за Нелвини! Хайде, изчезвайте в гората! — чу рязко в отговор Уилоу и побърза да се отдръпне, за да не си навлече неприятности.
— Какво държиш в ръка, малки приятелю?
Уилоу изненадано се обърна и видя пред себе си един незабелязано приближил се офицер, възседнал красива червенокафява кобила с гарваново черна грива и опашка. Шлемът му беше украсен със светлопурпурни пера, а бронята му блестеше на утринната светлина. До него яздеше оръженосец с развят вимпел, извезан с герба и инициалите на върховен главнокомандващ.
— Едно… бебе, сър. Дайкини е. Вземете я и се грижете за нея, моля ви!
Снажният и червенобрад мъж се наведе леко и докосна детското чело. Той се усмихна горчиво и каза замислено:
— Отиваме на бой и няма как да я вземем. Оставете я в ръцете на някоя жена, а сега най-добре напуснете това място и се скрийте някъде.
Конникът дръпна поводите на коня си и щеше да се отправи към колоната, когато един вик го спря:
— Айрк! Айрк Таубауер!
— Какво? Кой вика? — учудено попита той и се вгледа в клетките за екзекуции, откъдето беше дошъл гласът.
— Мадмардиган! Е, знаех си, че рано или късно ще свършиш по този начин.
— Защо сте дошли толкова на север, Айрк? Къде водиш тия бедни глупаци?
— Към реката — дрезгаво, отговори Айрк. — Войската на Нокмаар е разгромила замъка Галадорн — той подкара бавно коня си около клетката. — Всичко е разрушено и изгорено до основи. После са се отправили на юг, убивайки всички по пътя си. Ще се опитаме да ги спрем на река Труун.
— Пусни ме, Айрк! Дай ми меч и ще се бия за теб, ще видиш!
— Ха! След оня номер, който направи в Далечната Земя? Това беше капката, която преля чашата, Мадмардиган.
— Но сега въпросът е сериозен. Унищожен е замъка Галадорн.
— Не! — Айрк се засмя беззвучно. — Все едно, ти ще намериш начин да се измъкнеш, познавам те. Доста много възможности ти дадох. Сега имам нужда от мъже, на които мога да разчитам. Мъже като тези, които съм повел.
— Можеш да разчиташ на мен, Айрк! Ако…
— Да разчитам, че ще мислиш само за себе си и че ще гледаш да си отървеш кожата — това да. Сбогом, Мадмардиган! Сигурно няма да се видим повече.
— Айрк… — но командирът и неговият оръженосец вече препускаха към челото на колоната.
След като обозът и ариегардът бяха отминали и се губеха в далечината, Уилоу вдигна очи и попита изпитателно:
— Вярно ли е всичко това, Мадмардиган? Вярно ли е, че мислиш и че се грижиш единствено за себе си?
— Какво? Разбира се, че не! Аз обичам децата и тази малката също. Аз…
— Ти нищо не разбираш от деца — не се стърпя Уилоу.
Мадмардиган се ухили и му махна да се приближи.
— Истината е, че никога не съм се женил. Боец съм и не намерих време, но познавам много жени и все някоя ще се погрижи. Много са, приятелю, много са, повярвай ми!
— И какво точно ще направиш, я да чуя?
— Ще я оставя в сигурни ръце, ще бдя над нея, все едно, че е моя дъщеря. Нали така, миличката ми? — детето се засмя.
— Ш-шт! Уилоу! — Мегош махаше нетърпеливо. — Какво чакаме сега? Решавай нещо и да се махаме оттук!
— Не му вярвам и това си е, Мегош.
Мегош погледна в посоката, в която се бяха изгубили Айрк и неговата армия — пътят беше пуст. Пуст беше и в другата посока.
— Не му вярваш, но аз не виждам никой друг наблизо — каза Мегош, разпервайки ръце, сякаш за да подкрепи думите си.
Уилоу въздъхна тежко. Той извади кичурчето от Кайя, нави го около пръстите си, но това с нищо не помогна — само му стана мъчно за дома. Детето се смееше тихичко. Уилоу прибра кичурчето при трите магически жълъда и неохотно каза:
— Е добре, Мегош. Печелиш. Мадмардиган ще я вземе.