Лицето и гласът на Фин Разиел изчезнаха, а в белезникавата течност, покриваща заклинателния камък, се образува един блестящ кръг. Знакът. Бевморда го познаваше вече твърде добре.
Очите и заблестяха от ярост. Тя се наведе над омразния знак, отметна плаща си и протегна костеливи ръце.
Друидите, тролите и нощните чапли побягнаха с писъци, да се скрият някъде. Светкавици и огнени кълба с оглушителен гръм се стовариха върху камъка и знака. Белезникавата течност се превърна във вонящо изпарение. Опиянена от собственото си могъщество, Бевморда нададе вой по-зловещ от истеричния й смях — един протяжен вой, отбелязващ имагинерен триумф.
Но тя знаеше и онези около нея също знаеха, че колкото и често да изгаря видението, то пак може да бъде призовано, защото същината му беше извън нейната власт.
Едно мокро, подсмърчащо същество се зададе по стълбите. То понечи да се обърне към господарката на Нокмаар, но тя го смрази с крясък и протегна към него дългите си нокти.
Съществото, все пак, се осмели да проговори:
— Милост, Ваше Величество! Не ме изгаряйте! Не ме убивайте! Принцеса Сорша ме праща! — това беше трол-тъмничар, без нос, гъгниво бърборещ с оранжевите си подути устни. Той имаше искрящи, злобни очи и отвратително смърдеше на тъмница и смърт.
— Говори! — изсъска кралицата.
— Сорша, Ваше Величество, моли ви да слезете долу.
— Направи път! — презрително и отвратено извика кралицата и се отправи към подземията.
След нея двама троли-пазачи извлякоха натрапника за краката. Други двама избърсаха локвата смрадлива слуз, която беше направил.
Друидите взеха да се съвещават шепнешком.
— Ако това е детето, с нас е свършено! — изстена първият.
— Трябва да бягаме, да се спасяваме! — страхливо прошепна вторият.
— Глупаци! — не се стърпя третият. — Къде ще се скриете, а? Правете, каквото ви е заповядано! Започваме ритуала!
Само преди минути още едно дете се беше родило в подземията на замъка Нокмаар. Тези подземия бяха мрачни, студени и влажни. Слаба светлина се процеждаше през галериите, отвеждащи високо нагоре, чак до вътрешния двор. Тук-там пробляскваха свещи. Двама троли се боричкаха в един ъгъл за една разпарцаливена кожа.
Нищо не подсказваше раждането на дете.
То щеше да остане без име, без да бъде изкъпано и повито, както трябва. Нямаше и лекар, който да се грижи за майката. Край нея стоеше само една много, много уморена акушерка.
— Етна! — прошепна майката и сграбчи ръката на жената до нея. — Детето не бива да умре, Етна!
Жената се усмихна вяло и уплашено. Тя отправи поглед към тролите и глухо каза на един от тях да извести принцесата.
Майката стисна още по-силно ръката на акушерката и продължи да настоява:
— Етна, ти знаеш, нали? Ти знаеш!
Жената не издържа отчаяния и пълен с болка поглед и отвърна очи. Но какво искаха от нея, тя само си гледаше работата?
Тролът-пратеник забързано се отправи по коридора покрай клетките, пълни с бременни жени. Той се заизкачва по спираловидните стълби, премина един по-сух коридор, отправи се към парадната кула и накрая достигна залата на принцесата. Той почука с лигавите си пръсти и каза:
— Сорша, Ваше Величество, извинете, но раждане…
В залата една млада жена се събуди и след миг скочи на крака, държейки заплашително кама в дясната си ръка. Тя тръсна глава, като разбра къде се намира, и дълбоко си пое въздух.
— Много добре — извика тя през вратата. — Слизай долу, аз идвам веднага.
Сорша навлече набързо вълнените си панталони и туника, запаса камата на кръста си, нахлузи ботушите и се спусна след трола по стълбите към подземията, обзета от силно желание да е някъде другаде.
Сорша беше сънувала лов на глигани.
Беше щастлив сън. В него тя яздеше гарваново черния си жребец Рек. Докато заобикаляха края на гората, край една широка река, глиганът се втурна към тях така внезапно, че Сорша нямаше време да извади стрела. Фиксирайки я с червените си очи и вдигайки прах, животното се хвърли напред, за да прободе корема на коня с бивните си. Нямаше достатъчно място, за да обърне коня. Рек леко прескочи глигана, направи още няколко скока в устрема си и рязко се обърна. След миг той летеше обратно към звяра с оголени от ярост зъби. Глиганът се оказа по-бавен и Сорша го прободе и закова на земята с копието си. Животното квичеше, хвърляше се и риташе безпомощно с крака. Малките му очички горяха от омраза, докато Смъртта не ги угаси след малко.
Такъв лов обичаше Сорша, такива бяха любимите й сънища…