В това време и четвъртият ездач скочи в колата и замахна да прободе Уилоу с късото си копие, но Нелвинът се оказа по-бърз — той грабна един търкалящ се наблизо чук и с все сила го удари в слабините. Тежко въоръженият войник се сви от болка, а после с удвоена ярост се изправи, за да смаже мъничкия Нелвин, но за негова зла участ един грамаден ниско надвесен клон го удари през лицето и го изхвърли от колата с разбита и окървавена глава. Противникът на Мадмардиган се намери сразен под колелата почти по същото време.
— Очистихме и четиримата, дребосъче! Сега остава само колесницата!
Още не изрекъл тези думи и водачът на колесницата вече размахваше тежък меч над главите им. Уилоу погледна за част от секундата към него, после рязко се наведе и с цялата си тежест дръпна поводите назад.
— Р-р-р! — крещеше той на влуденото добиче.
Конят рязко забави ход и колесницата ги отмина със свистене. Водачът и успя да я овладее и обърне едва стотина метра по-напред. Надавайки грозни викове той се хвърли обратно назад, но Мадмардиган хладнокръвно го изчака да доближи и го прониза с трофейното си копие. Нокмаарецът изхриптя и се свлече, а колесницата отмина с трясък.
— Бързо, дребосъче! Да изчезваме, че ей сега ще се появят още от тия негодници! — смееше се Мадмардиган и потупваше Уилоу по рамото.
После той грабна с една ръка Елора, а с другата Руул и Франджийн и скочи на земята; Уилоу го последва припряно. Двамата извикаха силно на коня и той отново препусна по пътя.
Гората ги скри в тъмните си клонаци тъкмо навреме, за да не станат плячка на групата галопиращи конници, предвождани от Сорша.
Мадмардиган търсеше най-гъстите и непроходими участъци и след няколкочасов тежък преход ги изведе до една закътана поляна високо сред чукарите на далечен хълм. Пиха вода от студения поток и седнаха да почиват, но детето беше гладно и непрекъснато хленчеше.
— Трябва да й намеря мляко — угрижи се Уилоу.
— Нали си магьосник — подкачи го Франджийн, — направи нещо. Използвай вълшебната пръчица, която Чарлиндрея ти даде.
— Няма защо да я използва — прекъсна го Мадмардиган. — Я вижте, една сърна се приближава насам, за да нахрани малката. Това дете, май наистина е необикновено.
— Разбира се, че е необикновено, казах ти го преди. Нали за това не исках да ти я дам. Какъв глупак бях само! — разсърдено говореше Уилоу. — А ти, да вземеш да я дадеш на кафявчовците.
— Чакай, чакай! — оживи се Франджийн. — Той не ни я даде, ние откраднахме Елора, докато той пиеше вода от един бързей. Чарлиндрея ни беше наредила. Да не мислиш, че орлите идват да помагат просто ей така.
— Тази Чарлиндрея си пъха носа навсякъде — заядливо каза Мадмардиган.
Франджийн се разтрепера от ярост, подскочи и гневно заговори:
— Ах, неблагодарник такъв! Нима забрави, че тя ти спаси животеца само преди два месеца, а?
Мадмардиган се почеса.
— Това там беше елен, а не орел.
— Елен не елен — няма значение. Важното е, че ти отърва кожата само благодарение на нея.
— Точно така, неблагодарнико! Мислиш само за себе си — намеси се и Руул, като размахваше малкия си юмрук.
— Ха, ако мислех само за себе си, вие нямаше да сте тук живи и здрави, тумба заядливи джуджета!
— Джуджета! Чухте ли как ни нарече?! Джуджета! Ах! — Франджийн се задъхваше от обида и смущение.
— Хайде, сбогом! Омръзна ми от вас — каза Мадмардиган, като стана и се приготви за път. — Сбогом и на теб, клечесто момиченце.
— Тя не е клечеста — запротестира Уилоу.
— Ами, я и погледни ръчичките. Храни детенцето добре, дребосъче — отвърна Мадмардиган през рамо и се отдалечи през поляната към гората.
— Прав ти път — измърмори Франджийн и се закани с ръка.
— Не говори така, недей — някак притеснено промълви Уилоу. — Той е истински боец и май сгрешихме, като го разсърдихме. Сега няма кой да ни брани.
Е, какво пък, ще се оправим и сами, нали Руул? — държеше на своето Франджийн.
— А той… той наистина ли е такъв голям майстор на меча? — полюбопитства Уилоу.
— О, да. Най-добрият на света. Още като момче е станал ученик на най-великия учител, дошъл по тези земи от Далечния Североизток. После, като пораснал, го посветили в рицарство в замъка Галадорн, но заради някаква негова любов си навлякъл гнева на ордена, в който постъпил и оттогава се скита по света и прави, каквото си иска. Казват, че разказал рицарския си сън на това момиче, а то го подиграло пред другарите му. Сънят, видиш ли, й се видял много смешен — в него Мадмардиган, възседнал бял кон, бил коронясан за крал на могъщо кралство. Другарите му никога не му простили това, че пристъпил рицарската си клетва, като разказал съня си на една фуста, а той от срам се запилял, накъдето му видят очите. Някои казват още, че затова е изоставил Айрк и другарите му при боя в Далечната земя — за да си отмъсти… Абе, какво съм седнал да ти разправям, хайде да съберем в гората нещо за вечеря и да почиваме, че ни чака още дълъг път.