— Таута лаукаток, таута — мърмореше той магическите думи, за да даде дървото обилен плод още същия миг.
Вместо ябълки обаче, заклинанието предизвика силна експлозия, която преметна Уилоу и го запрати в клоните на най-близкото дърво. Със светкавичен скок Мадмардиган се изправи на крака, огледа се и бързо разбра каква е работата, като видя пръчицата на тревата и безпомощно ритащия си спътник, закачен на дървото.
— Хей, Уилоу! — разтревожено каза той. — Май си направил грешка, а? Не си играй на магьосник повече, моля те. Освен че може да се нараниш, вдигаш много шум.
Мадмардиган свали зашеметения Нелвин от дървото и го сложи до себе си край огъня. Уилоу се успокои и задряма, но после цяла нощ викаше и стенеше в съня си — гонен, хапан и ужасяван от троли и кучета-убийци. На сутринта се събуди кисел и се заяждаше с всички през целия ден. Настроението му се разведри едва когато зърнаха в далечината спокойната и блестяща повърхност на желаното езеро.
Малко островче се къпеше в тихите води близо до брега. В южния край водата се спускаше в прекрасен водопад, а в източния се виждаха разпръснатите къщурки на малко селце.
— Рибарско село — пискливо се обади Франджийн от джоба на Уилоу. — Там ще намерим лодка, оставете ме да ви водя.
— Франджийн, ти сигурен ли си, че това е езерото на Фин Разиел? — мръщеше се Уилоу.
— Разбира се. Не си ли спомняш какво каза Чарлиндрея.
— Спомням си, но… много време е минало, може да е умряла.
— Умряла ли? — Руул и Франджийн гледаха Уилоу като че ли беше малоумен. — Невъзможно! Вълшебниците никога не умират просто ей така, никога!
— Но какво, ако…
— Стига, стига! Сега няма време за глупави въпроси. Щом стигнем, ще се увериш, че съм прав — с тези думи Франджийн скочи на земята и ги поведе уверено напред.
Не след дълго селото се изправи пред тях, но Уилоу се почувства някак странно притеснен. Не се чуваха обичайните сутрешни шумове и олелия, не се виждаха хора около къщите, нито пък лодки на пристаните — никъде не се мяркаше жива душа.
Щом стигнаха до първите дворове Мадмардиган ги спря и им направи знак да не мърдат от местата си, после бързо и безмълвно, като ловуващо животно, се прокрадна напред. След малко той отново се появи и им съобщи неприятната новина, че селото е напълно изоставено, и то много отдавна.
— Всичко си е на мястото — покъщнина, лодки, инструменти, оръжия — и по всичко личи, че хората са избягали презглава, без да помислят да вземат нещо със себе си, освен децата, разбира се, и по-ценните предмети. Лодките са прогнили и разсъхнати, но аз намерих една запазена в центъра на селото. Предполагам, че ще свърши работа. Хайде, елате да ви заведа.
Мадмардиган се обърна и тръгна, без да дочака отговор. Лодката наистина се оказа добра. Пренесоха я с доста труд и пуфтене и я спуснаха в огледалното езеро.
— Сбогом, дребосъче! — каза боецът. — На добър час!
— Ти няма ли да дойдеш с нас? — с неприкрито разочарование попита Уилоу.
— Не, приятелче. Вече сте в безопасност, Фин Разиел ви чака на острова. Освен това всички тези магии, вълшебници, орисии, пръчици… Аз съм войн, знаеш, ще се боря с Бевморда по моя си начин — той се засмя и потупа дръжката на стар ръждясал меч, който беше намерил захвърлен в една от рибарските колиби. — Хайде, скачай сега вътре и аз ще я отблъсна.
Лодката се плъзна леко напред и макар че пропусна малко вода, явно щеше да издържи краткото плаване до островчето. Мадмардиган я изпрати с очи, махна за сбогом и с бързи крачки се загуби между къщите.
В това време Уилоу беше зает с нагласяването на веслата. Кошничката с Елора стоеше в скута му, а Руул и Франджийн зяпаха с любопитство в прозрачната вода. Без да забележат, едно момче изплува от езерото и ги попита:
— Какво правите тук?
Изненадата им беше толкова голяма, че в първия миг изобщо не реагираха. После кафявчовците мълниеносно се скриха на дъното на лодката, а Уилоу сграбчи Елора и с треперещ глас се заоправдава:
— Ами, ние я взехме тази лодка от селото. Нямаше кого да попитаме, но ще я върнем. Само ще се разходим до острова и веднага ще я върнем.
Момчето се показваше до кръста от водата, сламенорусо, загоряло от слънцето, то фиксираше Уилоу със сините си очи и се усмихваше.
— Не знаете ли, че островът и всичко наоколо е прокълнато? — попита то кротко. — Кралица Бевморда контролира и пази със своята магия езерото от натрапници.
— Прокълнато?! — Уилоу не вярваше на ушите си. — Но в легендата не се споменава за проклятие. Фин Разиел… — той не довърши, защото момчето се гмурна във водата, без да го изслуша.