— Странно момче — Франджийн се беше престрашил да изпълзи до борда на лодката и въртеше страхливо очички.
— Това плаване ще е опасно за Елора — с тревога промълви Уилоу.
— То ще е опасно и за нас — клатеха глави Руул и Франджийн, — но ти, ти трябва да продължиш. Чарлиндрея те е натоварил с важна мисия, не забравяй. Върни ни на брега с малката, ние ще я пазим, докато си дойдеш.
Уилоу неохотно загреба назад.
Скриха детето в една по-запазена колиба и след като го пови и целуна, той пак се отправи към лодката.
Сърцето му се свиваше от лошо предчувствие. Тежки буреносни облаци се задаваха от хоризонта, прозрачната преди вода беше станала белезникава и мътна, вятърът се усилваше. С мъка въртеше Уилоу греблата и се напрягаше здравата, защото езерото сякаш оказваше съзнателна съпротива. Мъгли плъзнаха и скриха брега от погледа му дълго преди да достигне острова. Разколебан и уморен, той най-после стъпи на стръмния и каменист бряг.
— Фин Разиел! Къде си! Излез, моля те. Помогни ни! — викаше Уилоу във всички посоки.
Черните облаци се надвесиха над острова, ята мрачни птици прелитаха ниско над главата му, но никой не му отговаряше.
— Моля те, моля те, Фин Разиел! — не преставаше да вика той вече съвсем отчаян.
— Върви си у дома! Махай се! Ти луд ли си да идваш тук! — дочу изведнъж Уилоу тънко и досадно гласче. — От клоните на близкото дърво го гледаше с живите си и интелигентни очи едно много прилично на катерица животинче. — Кой си ти? Какво искаш?
— А-аз съм Уилоу Угфуд. Дойдох да намеря Фин Разиел, Великата Вълшебница.
— Това съм аз! Аз съм Разиел!
— Какво! Това не може да бъде истина!
— Истина е! — животинчето скочи на земята. — Бевморда първо ме заточи на този остров, а после ме преобрази.
— Но в легендата не се казва, че…
— Легендата, легендата! Кажи ми сега, защо си рискувал живота си с това идване дотук?
— Донесох вълшебната пръчица на Чарлиндрея, ето! — Уилоу я измъкна от скрития си джоб и тя заблестя в ръката му.
— Чарлиндрея! — изписка радостно Фин Разиел. — Значи предсказанието се е сбъднало, владетелката на всички кралства — Елора Данан — се е родила!
— Да, тя е там на брега и има нужда от твоята помощ, Разиел.
— Бързо тогава! Бевморда знае, че пръчицата е тук. Сега тя ще се постарае да унищожи и теб, и детето по всевъзможен начин. Към лодката, не губи време. Да се махаме оттук, преди да е станало съвсем късно.
— Разиел, погледни езерото! Бурята! — опитваше се да надвие Уилоу виещия вятър.
— Не мисли! Вярвай ми! Греби с пълни сили, животът ти зависи от това, Уилоу Угфуд!
Малкият Нелвин се надвеси над веслата и се хвърли всред бушуващите вълни, сигурен, че никога повече няма да види любимото си семейство.
— Убий го! — изпищя пронизително Фин Разиел изведнъж. — Убий го!
— Какво? — грохотът на вълните отнесе думите й и Уилоу нищо не разбра.
— Убий го! — изпищя отново тя, сочейки русокосото момче, което се катереше в лодката зад Уилоу.
— Какво? Да убия това невинно момче ли?
— Да, да! Това не е момче, отвори си очите!
Уилоу погледна за миг малко по-съсредоточено и се втрещи от ужас. Сините очи се бяха налели с кръв, жадни за убийство. Между усмихнатите устни блестяха хищни зъби, краката и дланите му бяха покрити с ципи и люспи.
Уилоу замахна с едно от греблата, но съществото се изсмя и скочи в побеснялата черна вода.
— Свършено е с нас! — жално проплака Фин Разиел и преди Уилоу да разбере какво всъщност става, съществото ги нападна отново.
Този път то беше огромно, зиналата му уста погълна носа на лодката и с рязко движение я преобърна. Уилоу падна с главата напред сред ревящите, разбиващи се вълни и отчаяно зарита с ръце и крака в последен опит да спаси живота си. Обзе го шемет и страхът внезапно отстъпи пред някаква необичайна тишина, в която всичко се движеше бавно като насън. Последното, което си спомняше, беше, че когато видя чудовището да напада за трети път, той събра сетни сили и хвърли срещу него един от магическите жълъди.
Когато се опомни, гласът на Фин Разиел радостно го зовеше. Тя се беше вкопчила в преобърнатата и разбита лодка и му махаше с лапки. Вълните и бурята значително бяха утихнали и Уилоу инстинктивно и след доста мъки доцапа до нея.
— О, Уилоу! Как само се вкамени онова отвратително чудовище и потъна без звук тъкмо когато си мислех, че е дошъл краят ни!
Уилоу нямаше сили да отговори, само се усмихваше щастливо. Невидимо течение ги отнесе полека до брега, където Руул и Франджийн чакаха тревожни и възбудени. От колибата долиташе радостният смях на Елора и плясъкът на малките й ръчички.