— Но ние обещахме да пазим детето, а те го взеха.
— Да, хванаха и Мадмардиган, и дребосъчето…
— … и Фин Разиел. Франджийн, трябва да направим нещо, трябва да помогнем.
— Не си играй на почтеност, Руул. Това не е свойствено за нас, по-скоро кажи: „Ние трябва да продължим това приключение, Франджийн!“
— Ние трябва да продължим това приключение, Франджийн!
— Е, така е по-добре. Да не губим време, тогава. Не чу ли какво каза принцесата: „Пътят е дълъг“.
— Може би ще е по-добре да потърсим някой орел.
— Или може би някой ястреб.
Те огледаха с надежда крайбрежието и цялата околност, но доколкото пушеците им позволяваха да видят, никъде не се мяркаше жива душа.
— Отначало! — изсъска Фин Разиел. — Опитай заклинанието отначало! — тя притисна лицето си към пръчките на грубата клетка с отчаян поглед, вперен в Уилоу.
— Чуваш ли я? — попита той. — Това е Елора. Детето плаче от глад и студ. Сорша не се грижи за него. Тя нищо не разбира от деца.
Разиел подскочи и потрепери:
— Не се безпокой за нея сега! Заклинанието, Уилоу! То е единствената надежда и за детето, и за всички нас! Хайде, кажи го както трябва!
— Срежете тези въжета и ми дайте един добър меч, и аз ще ви покажа истинската надежда — измърмори Мадмардиган недоволно. Той се препъваше край мулето, вързан за врата с въже за седлото на един от най-добрите Нокмаарски ездачи.
— На Елора й е студено. Тя…
— Заклинанието!
— О, добре. Ще опитам. Тана… лоот… Ох, май забравих средната част.
— Локтвар! — отново изсъска Фин Разиел. — С тази дума се измолва промяна.
— Локтвар, локтвар — мръщеше се и повтаряше със затворени очи Уилоу.
— Тихо! Внимавай!
Уилоу отвори очи и видя да приближава Сорша с няколко конници от нейната охрана.
Далеч зад тях се виждаха заснежените върхове на планините. Принцесата яздеше свободно и уверено с развети огнени коси.
— Вещице! — ядно изхриптя Мадмардиган.
— Млък! — сряза го конникът, който го водеше и го притегли грубо.
— Красива млада жено, вие ми напомняте за вашия баща — пискливо се обади Фин Разиел, когато Рек се изравни с нея.
— Какво?! — Сорша вдигна заплашително нагайката си. — Това е обида! Баща ми беше слабак! Глупак! Враг на Нокмаар!
Разиел се сниши, но продължи да говори:
— Така казва майка ти, Сорша, но това не е вярно. Враг на Нокмаар — може би, останалото обаче, е нейна измислица.
— Принцесо, Сорша — умолително каза Уилоу, — позволете ми, моля, да ви помогна за детето. Тя трябва да се нахрани, да се преоблече.
За секунда изглеждаше, като че ли Сорша ще отстъпи, но тя тръсна решително глава и каза натъртено:
— Ще я нахраним скоро, веднага щом направим бивак за нощувка. Колкото за топлината, не се безпокой, Ритуала ще й осигури достатъчно!
Мрачен, настръхнал, с протрито от въжето гърло, Мадмардиган процеди през зъби.
— Да върви по дяволите тая вещица, Уилоу! Не й говори! И тя ще се превърне един ден в същото себично и тиранично чудовище като майка си. Жалко само за хубостта й, наистина жалко.
Сорша чу думите му, сви устни и замахна да го удари през лицето, но ръката й остана вдигната. Нагайката не разкървави чуждото лице. Някакво друго чувство беше надмогнало мъстта в сърцето й.
Тя пришпори коня напред, към началото на колоната, и нареди да се намери подходящо място за стан.
Подгизнал от мокрия сняг, лагерът постепенно затихваше. Уилоу омърлушено се беше сгушил до Мадмардиган. И двамата се криеха от студа под една каруца, към която бяха оковани. Край тях се разхождаше и пърхаше недоволно с криле една гарга — Фин Разиел. Уилоу току-що беше объркал заклинанието, и вместо в предишния й образ я беше превърнал в птица. Сега чакаше да го отведат в палатката на Сорша, за да успокои малката, която не му даваше мира със своето непрестанно кашляне и плач.
— Стегни се, приятелче. Какво си се оклюмал такъв — тихо заговори Мадмардиган. — Разтрепери се, уплаши се, провали преображението — голяма работа. Бедата е в това, че вярваш на разните вълшебства, орисии и заклинания повече, отколкото вярваш на себе си. Но ти не си виновен, селянчето ми. И ти си отгледан от всезнаещите баби и от една отрудена обикновена женица, някъде накрая на света. И ти като другите — не си по-различен. И теб са те плашили ден след ден с разни торбалани, баби Меци, Лошия вълк, и не знам още кой вечер преди да заспиш. Как иначе са щели да те накарат, горките, да заспиш по-бързо, след като са били пребити от умора и делничните грижи. Без да го осъзнават, обаче, те, бедните, са вселили в душата ти още тогава лепкавия, омразния страх. Той, мръсникът му мръсен, те мъчи и досега, нищо че не го разбираш. Народил си и ти дечица, гледаш малкото си стопанство, но все те гложди нещо отвътре, все не намираш спокойствие, макар повечето пъти да нямаш никаква причина да се тревожиш и страхуваш. Слушай ме сега добре, объркана селска душо. Забрави бабините деветини, забрави майчината опека, забрави магиите, отвори си добре ушите, чуй ме — ще ти разкажа една приказка, приказката за храбростта на храбрите. Никой не се ражда храбър на този свят, бръмбарчето ми, никой. Храбростта се възпитава в дълга и упорита борба със себе си и с околния, доста често, враждебен свят. Най-напред трябва да се прекърши Страха. Той идва неканен, той сграбчва право в стомаха, мъчи те и отравя живота ти. Трябва да го сечеш безмилостно, хладнокръвно, но от мен да го знаеш, без надежда. Той, проклетникът, ще те атакува, докато си жив. Дръж душата си спокойна и чиста като огледало, та винаги щом се появи, да го отразиш, ще рече да го познаеш, а после замахваш и, прас, даваш му да се разбере… и така до следващия път, Уилоу. После идва ред на разума. Нож с много остриета, дребосъче — опасен, съвършен инструмент, но… доста често тъкмо поради това неизползваем. За да не ти мъти главата този ветрогонец, този интригант, лихвар и себелюбив самохвалко, трябва да го държиш вързан. Вързан изкъсо, като зло куче, чуваш ли. Трябва да го впрегнеш да заработи здравата и да не му даваш да се отклонява на крачка дори. Не успееш ли да сториш това, собственият ти ум ще ти нанесе повече поражения, отколкото всичките ти противници взети заедно.