Какво мислиш, остава накрая? Сърцето, малки приятелю, сърцето. То тупти и гори с алената кръв на живота. То е самият живот. Довери се на него, то никога не лъже…, но трябва да го питаш за всичко. Това е голямата тайна — да питаш. И сега, приготви се, идва най-важната част. Кой мислиш, ще бъде свидетел на цялата твоя драматична борба? Това е една неземна красавица, с копринени поли, с разпилени коси… това е Смъртта, Уилоу. Не се блещи така, вярвай ми, виждал съм я, не си измислям. Тя е тук в лагера и тази нощ, усещам го. Дръж се сега, продължавам по-нататък. Тази хубостница никога не спи, тя се съветва с чадата си ту денем, ту нощем; после ги праща навред да търсят нови жертви. Подлецът Страх и Разсипникът Разум дебнат, лъжат, рушат и убиват без отдих — за да й угодят, за да и се харесат. Тя не се насища и не мирясва. Много, много рядко коварните пратеници се сблъскват с кален, сърцат човек и тогава, няма как, отстъпват.
Те отстъпват, малка ръждясала речна шамандурке, но тя излиза насреща му и тогава започва величавата битка, за която всъщност исках да ти говоря. Тя го оплита с лукавства, с усмивки, със заплахи, обиди и предизвикателства безчет и ако той се предаде и отстъпи — край, свършено е и с него. Но ако не отстъпи… тогава става чудото, Уилоу. Смаяна, очарована и засрамена тя тръгва да следва храбреца в неговия път по стръмнината и го следва докрай. Следва го мълчаливо, с прибрани поли, наметната с приказния си шал, а в ръце държи малка плочица, на която записва неговите дела и геройства. Но не се заблуждавай, малки Уилоу, тя никога не забравя, че я е посрамил и следи всяка негова дума и всяко негово дело с безжалостна женска проницателност. Когато не успее да го хване в отстъпление, тя леко се усмихва и си записва причудливи, тайни знаци. Много усмивки трябва да спечели храбрецът, Уилоу, до края на дните, си за да заслужи името си, много. Един ден, високо сред мъглите и канарите, в края на стръмнината той издъхва — без съжаление, без патос, без сълзи. Тогава тя свиква всички, които някога са го побеждавали и на които тези победи все още горчат заради героичната му съпротива; свиква ги, за да ги изкуши, за да ги принизи и за да изтъкне неговото превъзходство. Преди да се появят някогашните противници, тя превръща останките му в пепел, която скрива в шепата си. Ето ги сега наредени — те стоят смаяни от храбростта и чаровната й усмивка. Започват да се перчат, да сучат мустаците си, да се подсмиват, да гледат похотливо — забравят, че са на ръба на шеметна бездна, в която ще се провалят само след миг. Един подир друг виждат те шепата прах, отправена към очите им, един подир друг посягат да ги запазят, уплашени и разколебани, един подир друг се сриват в бездната на своята суета, самолюбие и страх. Много рядко, един от хиляди, презира заплахата, прозрял дълбоката същност на магическата среща. И тогава, о Уилоу, става ново чудо — страхът прониква в очите му, без да ги ослепи, прониква в душата и сърцето му, без да ги вгорчи или нарани. Очите пресъхват, а довчерашното колебаещо се и непостоянно сърце се превръща в кремък. Така храбростта ражда храброст, приятелю. Роден е новият храбрец, след който от този ден нататък неотклонно ще тръгне тя.