Внезапното чукане по вратата и предсмъртното грухтене на глигана се превърнаха в хленчещия глас на трола, който я викаше за поредното раждане.
— Тя ненавиждаше това си задължение и с голяма неприязън проверяваше новородените в търсене на Знака. Сорша беше станала безчувствена към раждането и мълчаливо се бе заклела никога да не става майка.
Принцесата предпочиташе лова и битките, щурмуването на крепости с конниците на Каел и откритите простори. Тя с мъка понасяше всички тези потайни троли, изтормозени акушерки и жени-затворнички. Полетата и горите далеч от Нокмаар я привличаха непреодолимо. За последните пет години тя беше усвоила изкуството на атаката и отбраната, беше станала бърз, силен и лукав воин.
Сорша беше на осемнайсет години. Държеше се уверено и студено, като жена израснала свободно, и беше стройна и червенокоса като баща си. Тази коса беше проклятието на детството й. Бевморда я мразеше, защото тя й напомняше за съпруга й. Могъща заклинателка, кралицата правеше магия след магия, като ту я превръщаше в руса, ту в черна или кестенява — изобщо всякаква, само не и червена. Тази коса я влудяваше още повече, защото никоя от магиите й не даваше траен резултат.
Когато Сорша се беше върнала от поход преди три месеца, тя отново беше понечила да омагьоса червените й къдрици, но принцесата я спря и каза просто:
— Не! Тази коса е моя, а не на баща ми. Остави я на мира, моля те.
На Сорша й се струваше, че мрази баща си, но не беше много уверена в това. Когато си мислеше за него, той беше… просто далечен. Един мъж нито по-добър, нито по-лош от останалите.
Всички мъже бяха далечни и чужди за принцесата.
Тя крачеше по коридора с клетките на жените — пленнички, без да поглежда вляво или вдясно. Някои от тези жени раболепно се молеха за вода, храна или внимание и протягаха ръце през решетките. Други се усмихваха и шептяха на себе си. Трети стояха изправени и не криеха пламтящите си от омраза очи.
Сорша ги пренебрегна всичките. Тя влезе в стаята за раждане, като знаеше много добре, какво ще види — просмуканите от влага стени, тролите, спотайващи се в сенките, и в средата една мръсна постеля, на която лежеше майката с вперени в нея ужасени очи.
Етна държеше малко вързопче и нейният поглед също беше пълен с ужас.
— Е?
Акушерката преглътна сухо и показа детето.
Сорша поспря за миг, защото малкото момиченце имаше червени коси, точно като нейните. То гледаше спокойно и се смееше. На повечето жени този смях им приличаше на ромона на бързей в зелените южни поля. Детският смях сякаш смири и утеши всички в мрачното подземие. Дори вечно мърморещите троли учудено бяха наострили уши.
— Чакай! Проверката! — сепнато и рязко произнесе Сорша, защото акушерката твърде бързо беше повила детето отново.
— Ваше Величество, това дете… — понечи да каже Етна, но безизразните очи на принцесата я спряха и тя пак откри малката.
То беше съвсем нормално дете, като се изключи малкото кафяво петънце от вътрешната страна на малката и ръчичка. Знакът, това беше Знакът. Сорша го познаваше добре. Когато Бевморда и поставяше задачата, тя го беше изобразила на стената на тронната зала.
— Това! Това е, което ще търсиш! — беше й изкрещяла кралицата.
Знакът често се появяваше върху стъблата на полуовъглени дървета и върху гърбовете на осъдени на смърт затворници, преди да ги разкъсат кучетата-убийци.
Не можеше да има грешка, това бе той.
Сега, когато Сорша видя знака на ръката на смеещото се дете, тя почувства само облекчение, нищо друго — тежкото и задължение беше приключило.
Принцесата знаеше, че трябва веднага да извести майка си, но се сети, че в зори Бевморда беше заета, както винаги, със заклинания, призоваващи Слънцето да изгрее. Налагаше се малко да изчака. Междувременно тя извика на Етна да приготви детето, тъй като съдбата му вече беше решена.
Майката изчака стъпките на Сорша да заглъхнат по коридора и веднага сграбчи полата на акушерката. Тя трепереше от слабост, но ръката й стискаше здраво. Гласът и прозвуча напрегнато и хриптящо:
— Етна, трябва да я спасиш! Знаеш, че трябва!
Етна хапеше устни с насълзени очи и поклащаше леко глава. Тя обърна поглед към двамата троли, които се приближаваха с гърлено мърморене.
— Ти трябва да я спасиш, чуй ме! — настояваше майката отчаяно. — Това дете е по-важно от теб и мен, по-важно е от всичко друго! Не мисли, не мисли, Етна, довери се на сърцето си! Спаси я!
Единият от тролите ритна Етна в глезена, а другият посегна да я удари с лакът в стомаха. И двамата крещяха с все сила:
— Назад, назад! Махай се! Пусни детето!
Жената преглътна, избърса сълзите си и притисна силно малката. С неочаквана сила и бързина тя блъсна тролите, които паднаха по гръб с викове и писъци. Етна се втурна по коридора. Докато тичаше устремно, пленничките протягаха ръце, за да докоснат нея и детето.