— Не! О, не!
Дори Фин Разиел изграчи и запляска обратно с крила, когато вятърът я понесе над бездната.
Но друг път нямаше.
— Продължавай, Уилоу! Навън! По корниза!
— Не мога, Мадмардиган! Не мога!
Докато отстъпваше бавно по тясната пътека към треперещия Уилоу и детето, Мадмардиган водеше битката блестящо, като задържаше рояк кучета и войници. Мечът му се въртеше, мушкаше и сечеше. От него се стичаше кръв. Кървава диря по снега водеше до Мадмардиган, а телата на дузина кучета и още толкова мъже лежаха мъртви или тежко ранени по пътеката. Но времето беше срещу него. Все повече войници се тълпяха, а той се уморяваше. Дори Уилоу забеляза как за частица от секундата Мадмардиган закъсня. Една пика одраска врата му и от него потече кръв.
Ноктите на едно от кучетата на смъртта се врязаха в бедрото му. Дори когато мечът му потъна в гърлото на звяра, разтворените челюсти оголиха зъби, които се стремяха да го докопат. Сорша и Каел се провряха през мелето от хора, като крещяха да им сторят път. За Уилоу стана ясно, че изтощеният Мадмардиган не би бил равностоен на бодрия и разярен генерал.
Той простена.
Прииждаха все по-добре въоръжени войници. Когато изскочиха пред Каел, един от тях, огромен като мечка, изрева с боен вик, разбутвайки останалите с огромен бронзов щит. Острието на меча проблясваше, а свирепите му очи се белееха над него. Той връхлетя толкова бързо и мощно, че не прецени правилно и първият му удар се вряза точно над главата на Мадмардиган, откъртвайки къс от канарата над него. Щитът се стовари върху Мадмардиган, когато той се наведе, и двамата мъже с рев се свлякоха. Уилоу не видя какво се случи под купола на големия щит. Разнесе се ужасен писък, който мигновено премина в хриптене. Огромните крака на воина от Нокмаар ритаха конвулсивно. Останалите мъже се отдръпнаха ужасени и в този момент Мадмардиган се измъкна, като изтръгна кървавия щит и го завъртя по снега към Уилоу.
— Качвай се!
Уилоу се поколеба и Мадмардиган извика отново, бягайки към него под ударите на мечовете. И Уилоу скочи. В следващия момент Мадмардиган се строполи по корем до него. Щитът се плъзна и завъртя под вършачката на нокмаарските пики.
— Стрелци! — надвика Каел врявата. Щитът се завъртя, когато една стрела от арбалет рикошира в ръба му. Стрела от лък изсвири и се заби в пухкавия сняг на няколко инча от главата на Уилоу. Тогава щитът се плъзна по гладкия лед, водещ надолу към пропастта.
Приближаваха ръба на бездната, Мадмардиган седна и разтвори широко ръце, когато щитът полетя във въздуха. В този момент той беше напълно уязвим, идеална мишена. Невероятно, но той се смееше. Уилоу зърна Сорша, стъпила здраво, само на няколко ярда от тях. На докрай опънатата тетива на лъка й имаше бойна стрела. Със студени очи се прицелваше в гърдите на Мадмардиган.
— Сорша, обичам те! — извика той.
Стрелата остана на лъка. Щитът прелетя над ръба на пропастта и започна да пропада надолу. Смехът на Мадмардиган се промени в сподавен вик. Уилоу почувства стомаха си в гърлото. Опита се да извика, но не можа. Опита се да види накъде лети щитът, но за миг всичко се беше променило — бяха останали само скали, които застрашително нарастваха пред тях и Фин Разиел, свила криле, за да се спусне. Тя беше стиснала здраво очи. Уилоу също затвори очи. Останали му бяха само Елора и въртящият се диск, от които не се отделяше.
Само детето гледаше всичко.
Само то се смееше.
Спускаха се в пропастта, като се блъскаха в големи каменни блокове, носеха се стремглаво по снежни преспи, профучаваха през ледени тунели и цепнатини. Острите ръбове на скалите се протягаха хищно към тях.
Едва не се преобърнаха в снега. Снежните преспи забавиха скоростта на щита, преди той да се удари в скалите. Завъртя се като пумпал на другата страна. Накрая, когато почувства щита малко по-стабилен, Уилоу се осмели да отвори едното си око. Вече не се въртяха. Летяха като стрела срещу гората, от която започваше долината. Гъста и тъмна, стената от стволове израстваше застрашително пред тях. Уилоу притисна Елора към себе си. Пое дълбоко дъх й изрече имената на Кайя, Ранон и Мимс. Беше готов да умре.
Стиснал очи, Уилоу усети щита да завива надясно, но не видя как префучаха през отвора на леден тунел — гладък зеленикав улей, който пресичаше гората, а след това се връщаше назад и се спускаше през склона с все по-плавни зигзаги към долината. Като по чудо улеят ги изведе невредими на последния хълм над селото, където смеещи се деца играеха с кожени шейни.