В този последен етап на техния шеметен полет Мадмардиган падна. Уилоу почти не усети липсата му. Сега беше тук, а в следващия момент го нямаше. Уилоу и Елора се плъзгаха сами надолу към селото и когато стигнаха равнината близо до първите къщи, спряха. Децата се струпаха около тях. Елора, която се беше смяла по време на цялото пътуване, все още се смееше.
Уилоу с мъка се свлече от щита и като се олюляваше, направи няколко крачки, преди да се строполи. Люлеещият се пред погледа му свят — селото, планините, децата — бавно се успокояваше.
Фин Разиел, която крещеше нещо над него, го накара да се осъзнае. Видя, че някои от децата бяха вдигнали щита и триумфално го носеха заедно с Елора към селото. Други сочеха към голяма снежна топка, която се търкаляше по склона. Като пресече полето, тя забави движението си и се разби в камара дърва, изхвърляйки замаяния Мадмардиган, стиснал здраво меча на Сорша.
Уилоу изтича към него.
— Дребосък, къде си?
— Тук съм.
— Какво се случи там горе? — Мадмардиган удряше с юмруци слепоочията си.
— Не си спомняш?
— Нищо! Последното, което си спомням, е, че бях в онази клетка и горското духче човъркаше ключалката. После нещо ми влезе в очите.
— Самодивски прах — прахът на Разбитите Сърца.
— Това е всичко, което си спомням.
— Добре — каза Уилоу, като изкусна дълга въздишка. — Доста неща се случиха. Обясни се в любов на Сорша, води голяма битка. Спусна се дотук на онзи…
— Какво? — Мадмардиган поклати недоверчиво глава. — Сорша?
— Целуваше я. Каза й, че тя е твоята луна, звезди и слънце.
— Невъзможно! Аз мразя тази жена!
Уилоу повдигна рамене.
— Ами така й каза. Тогава…
— Каел! Каел! — извика Фин Разиел пронизително над тях. — Идва!
Мадмардиган скочи на крака. По виещия се към селото път яздеха конници от Нокмаар начело с Каел и Сорша. Бяха на по-малко от половин левга от тях и се приближаваха бързо. Децата се засуетиха около бегълците, като ги дърпаха за ръцете.
— Бързо — казаха те. — Оттук! — Поведоха Уилоу и Мадмардиган през задните, тесни улички на селцето, покрай обори и купища дърва. — Ще ви заведем при другите.
— Другите? — попита Мадмардиган. — Кои Други?
— Ще видите — отговориха децата. — Побързайте! Нокмаарци са почти тук!
Селото беше бедно, по-бедно от това на Уилоу. Къщите бяха малки за Дайкини, а плевниците — порутени. Вестта за тяхното пристигане се беше разпространила бързо. От всяка къща излизаха хора, които ги заобикаляха. Скоро тълпата ги скри.
Отпред Уилоу видя щита с Елора Данан върху него да изчезват в нещо като паянтов обор. Когато се приближи, той видя, че това е голямо помещение, където жителите на селото провеждат събранията си. Изкачиха стъпалата и влязоха подтиквани от тълпата. Белобрад старец разбута разстланата по пода слама и повдигна капак, скрит в единия ъгъл, докато останалите и децата се престориха, че правят събрание. Един от тях заговори високо, като да бе по средата на реч, а останалите слушаха, цъкаха с език и мърмореха, изразявайки съгласие или неодобрение. Всички поглеждаха към пътя.
Последното, което Уилоу видя, беше ужасният, изработен от череп шлем на Каел. Генералът излизаше от завоя и се насочваше към селото в пълен галон. Близо зад него яздеше Сорша. Червената й коса се развяваше, а лъкът все още беше в ръката й. След нея в добре разгърнат строй се приближаваха трийсет-четирийсет воини от Нокмаар.
— Слизай! — прошепна някой на Уилоу. Една ръка натисна силно главата му и той се плъзна по стръмните стъпала в мрака на подземието. Капакът се затръшна и се чу звук от ботуши, които припряно утъпкваха разстланата слама.
Уилоу се оказа в голямо студено мазе. По всяка вероятност това беше склад за нетрайни продукти. Миришеше на сирене, прясно мляко и зеленчуци. В началото не виждаше абсолютно нищо. Постепенно очите му свикнаха с тъмнината и когато потърси Елора на светлината, процеждаща се през процепите на пода, видя, че не са сами. Мазето беше претъпкано с мъже. Уморени мъже. Ранени мъже. Победени мъже. Насядали върху бурета, налягали на сламеници, те гледаха внимателно новопристигналите. Някои бяха извадили мечовете и камите си, обърнали лица по посока на тропота на подковите и неподражаемия рев на Каел. Само един стоеше спокоен. Едър мъж с кестенява коса. Уилоу премигна в мрака, присви очи и започна да се рови в спомените си. Той познаваше този човек. Спомни си една горда армия и високо развени знамена. Спомни си…