— О, Елора! — Уилоу притисна детето към себе си. — Надявам се никога да не го видя пак! Надявам се и ти никога вече да не стъпиш тук! Никога!
За негова изненада детето не хленчеше. Елора наблюдаваше Нокмаар със сериозни, широко отворени очи.
— Почакайте! — задържа ги Разиел. Тя се извиси във въздуха, като наблюдаваше движението на пушека и мъглата. — Бевморда ще ни усети. Ще разбере, че сме наблизо. Ще ни види, ако не сме внимателни.
— Ще ни види?! — възкликна Мадмардиган. — Но замъкът е на две левги оттук!
— Тя си има начини — изграчи Разиел. — Начини, различни от човешките очи.
Внезапно Сорша се хвърли напред в опит да се освободи, но Мадмардиган я улови здраво.
— Глупак! — просъска тя. — Птицата е права! Кучетата вече са тръгнали. Скоро ще са тук!
— Насам — посочи Разиел. — Сега!
Димът отново беше скрил замъка. Те преминаха бързо през открито пространство от около половин левга и успяха да се прислонят, преди да се проясни и да могат да бъдат забелязани от наблюдателите в черната кула.
— Продължавайте напред. Право напред. Разиел описа кръг назад, за да се увери, че по следите им няма кучета на смъртта. Когато се върна, тя се спусна и полетя успоредно на Уилоу, който продължаваше да язди напред.
— Следващият преход ще бъде тежък, Уилоу.
— Какъв е той?
— Лабиринтът. Лабиринтът, който преди много години Бевморда издигна около Тир Аслийн. Никой досега не е успял да премине през него. Самата аз никога не съм влизала там. Ще трябва да избираме пътя си внимателно и може да настъпи момент, когато ще се наложи да използваш магическата пръчка.
— Аз… аз… май е по-добре да те преобразя отново, Разиел! По-добре да те оставя ти да…
— Не, не! Нямаме време за това. Ще се опитам да ви водя през коридорите на лабиринта, но попаднем ли на препятствие, бъди готов.
Уилоу преглътна с мъка.
— Ще… Ще се опитам.
Пътят започна да криволичи. Каньоните ставаха по-скалисти, по-стръмни и по-тесни. Те се преплитаха като кълбо от змии и само като се взираше далеч напред от висините, където се рееше, Фин Разиел успяваше да води малката група през тях.
Сорша не спираше да се оплаква.
— Стискаш ме прекалено силно! — каза тя, след като удари главата си в една скална издатина. — Остави ме поне да се наведа!
Мадмардиган се засмя.
— А, не. Няма да те оставя да се измъкнеш, Принцесо.
— Защо? Защото съм твоето слънце? Твоята луна? Твоето обляно от звездна светлина небе?
— Наистина ли съм говорил такива глупости?
— Да. Каза също, че ме обичаш.
— Невероятно. Нищо не помня.
— Значи е било лъжа!
— Не. Искам да кажа, да. Искам да кажа… Снощи не бях на себе си.
Сорша се изсмя саркастично.
— Смаян, а? Безпомощен пред магията ми?
— Да. Нещо такова.
— А после? Какво стана?
— Тя… Изчезна.
— Изчезна? Изоставяш ме в мрака сама и магията изчезва? — Тя стовари лакътя си в стомаха на Мадмардиган и се опита да се измъкне от здравата хватка на ръката му. — Глупак.
— Вече не — засмя се Мадмардиган. — Казах ти, сега се чувствам чудесно. Моето нормално Аз! Красив, интелигентен и най-добрият меч в света!
Каньоните бяха станали много по-трудно проходими. Плетеница от тесни коридори. Конете често се спъваха. Отгоре, Разиел настояваше да продължат надясно.
— Бариера! — извика тя. — Отпред има стена от тръни и пътя се разширява от другата й страна. Приготви се, Уилоу!
— Не можеш ли поне да ми кажеш какво става? — попита Сорша. — Заложница ли съм? Ще ме размениш за нещо, което наистина желаеш, така ли?
— Казах ти. Водим те в Тир Аслийн. Да видиш баща си.
— А пък аз ти казах и ти повтарям — никога няма да преминете през бариерата на Бевморда. Каел ще ви накълца за храна на кучетата! — известно време яздиха в тишина. — Освен това, дори не си спомням своя баща.
— Той е велик крал. Когато Тир Аслийн бъде освободен…
— Каел! — предупреди ги Разиел, като посочи назад към каньона, през който напредваха. Мадмардиган се обърна. В същия миг конят му се спъна и Сорша отново стовари лакът в стомаха му, този път достатъчно силно, за да го изкара от равновесие и да се освободи. Побягна назад по каньона, към тропота на копитата, чието бързо приближаване сега всички чуваха. Мадмардиган скочи от седлото и се спусна след нея, въпреки отчаяните предупреждения на Разиел. Настигна я точно когато тя пресичаше един тинест поток. Двамата се счепкаха и пльоснаха в калта. Сорша ожесточено риташе и сипеше удари във всички посоки, а Мадмардиган постепенно надделяваше. Накрая той я изтегли от водата и я прикова в земята.