— Остави я — Разиел пърхаше наоколо. — Побързай!
Мадмардиган се поколеба, след това изтича към коня си. Когато погледна назад, Сорша се беше изправила и притихнала гледаше след тях.
След няколко минути стигнаха трънената стена, която Разиел беше видяла. Изглеждаше непреодолима. Дебели, обсипани с остри бодли пълзящи растения се издигаха гъсто сплетени, докъдето им стигаше погледа.
Мадмардиган изруга.
— Невъзможно е! Никой не може да се промъкне оттук! Накара ни да изминем целия този път, за да…
Разиел се спусна светкавично.
— Бързо! Запалете три огъня на три крачки един от друг.
Мадмардиган се наведе и припряно започна да удря кремъка и стоманата, които извади от чантата на седлото си, сипейки искри в праханта от сушени листа и трева. Три слаби пламъчета се залюляха в основата на стената.
— Сега, Уилоу! Четвъртото Заклинание! Съюзи се с пламъка!
— Туата лум…
— Използвай магическата пръчка.
— А, да! — бръкна в гънките на плаща си и я откри. Стисна я здраво в двете си ръце. — Таута луминокт туата!
Тя засвети с цвета на нажежено желязо и потрепери в ръцете му, но пламъците се извисиха съвсем слабо.
— Прекалено бавно! И двамата!
Мадмардиган се извърна. Беше изтеглил меча си готов да посрещне войниците от Нокмаар, които почти ги бяха настигнали.
— Какво? А? Заклинания?
— Да! Кажи го!
— Туата луминокт туата! — повтаряше Уилоу, насочил напред магическата пръчка.
— Туата луум… Какво е това? — имитира го Мадмардиган.
Дори и така, заклинанието задейства. Пламъците се издигнаха от огъня като протегнати ръце.
— Заедно!
— Туата луминокт туата!
Сега пламъците подскочиха и стената пламна. Сред дима се отвори свод. Те пришпориха уплашените коне през него. Веднага щом преминаха, пламъците обхванаха цялата стена и след секунди, когато Сорша, Каел и войниците пристигнаха се изправиха с лице срещу един истински ад. Конете им се отдръпнаха уплашени.
— Трябва да има друг път! — Сорша надвика грохота на пламъците.
Каел изруга.
— Никакъв! Освен, ако не се върнем и заобиколим. Цял ден езда! Не, изплъзнаха ни се, принцесо, но не задълго. Ще ги спипаме в замъка и ще ги избием като плъхове. Освен това трябва да изчакаме подкреплението от Нокмаар — той размаха ръка назад към войниците. — Разседлавайте! Напойте конете!
От другата страна на огъня, Уилоу се наведе над врата на коня си и покри лицето на Елора с одеало, за да я предпази от виещия се дим. Зад себе си чуваше коня на Мадмардиган, а над главата му звучаха насърчаващите викове на Разиел. Но той не виждаше нито единия, нито другия. Задушавайки се в дима, сграбчи лъка на седлото и се остави коня да го води сам.
— Скоро ще бъдем там, Елора. Скоро ще сме на сигурно място — в Тир Аслийн. Добрият крал ще те пази. Може би, един ден ще дойдем да те видим всички: Мимс, Ранон, Кайя и аз. Също и Мегош. И Вонкар.
Детето беше вперило поглед в него, без да обръща внимание на облаците дим. Като я гледаше, Уилоу отново изпита странното усещане, което често го спохождаше, откакто се грижеше за Елора — че времето е спряло. Той почувства, че би могъл да живее вечно, може би не като Уилоу Уфгуд, а като част от всичко онова, което е било и някога ще бъде, чувстваше се голям и продължаваше да расте. По-голям от всеки Дайкини, по-голям от Бевморда.
Със смях те продължиха да яздят, пресичайки последните прегръдки на дима. Навлязоха в долината на Тир Аслийн, място каквото Уилоу беше виждал само в мечтите си. Колкото Нокмаар беше мрачен, толкова долината беше богата и плодородна. Колкото Нокмаар беше безплоден, толкова изобилни бяха нейните плодове. Огромни пасища се простираха по меките склонове на планината, осеяна от дъбови и букови гори в по-ниската част на полите си; опасана от борове и ели по върховете, изпъстрени от тучните планински ливади. Пътят към замъка беше на мястото си, искрящ с паважа си от мрамор, сечен преди векове в каменоломните на планинските вълшебници. Уилоу можеше да си представи колко гостоприемен е бил този широк път с трите си платна за всички странници, пристигнали, за да се преселят в Тир Аслийн. Представяше си ливадите, изпъстрени от техните палатки и веселията, продължаващи дни с музика, вино и добри приятели. И добрият крал, разхождащ се свободно сред хората.