Отново можеше да е така. Скоро!
— Тир Аслийн, Елора! Ето го! Спасени сме!
С дълбок възторжен вик Фин Разиел се понесе над долината.
— Хайде, малки приятелю — каза Мадмардиган, — да пришпорим конете!
Така и направиха. Преминаха последната половин левга в тръст и подкараха уморените коне по мраморния път.
Замъкът се издигаше пред тях. Това беше най-великолепната сграда, която Уилоу беше виждал някога. Построен от същия мрамор като пътя, той сияеше с белотата на девствен сняг под лъчите на силното слънце и изглеждаше сякаш от самия него струи светлина. От двете страни на спуснатия подвижен мост се издигаха кулите на главната порта, които им заприличаха на ръце, разтворени в жест на гостоприемство. По знамената, издигнати на техните пилони и по зъберите на крепостната стена играеха слънчеви зайчета. Слънчевата светлина блестеше, отразена от сребристата повърхност на крепостния ров. Докато се приближаваха, на Уилоу му се струваше, че от портата всеки момент ще излязат група рицари на коне, за да ги поздравят с „Добре дошли“.
Но нямаше рицари. Нямаше радушно посрещане. Колкото повече приближаваха замъка на Тир Аслийн, толкова повече радостта и облекчението на Уилоу се сменяха от смущение и лошо предчувствие. В короните на дъбовете и около тях не пееха птици. В полето и горите нямаше животни. Никакво движение не се долавяше в тях. Въпреки полъхващият над долината вятър, кралското знаме не се развяваше на пилона си. „Като замръзнало е“ — помисли си Уилоу. Въпреки топлината, стоеше като заледено, напук на природните закони на този свят.
Най-обезпокояващо беше това, че не видяха хора. Никой не им помаха с ръка от градините. Никой не стоеше на праговете на къщите. Между оградите на тучните поляни не тичаха коне. Не пасеше добитък. Нямаше хрупащи овце, които да повдигнат глави, докато те минават.
— Нещо не е наред Дребосък! — мърмореше Мадмардиган, докато яздеха напред. — Не е това, което очаквахме. По-бавно! Внимавай!
Не разбраха дълбочината на ужаса, сполетял Тир Аслийн, докато не чуха отчаяния вик на Фин Разиел, която се спусна над стените на замъка и докато те самите не изтрополиха по подвижния мост и не видяха гледката във вътрешния двор, която я беше накарала да извика.
— Прокълнат е! — изкрещя Разиел, спусна се надолу и запляска в праха. — Бевморда е замразила всичко!
Беше истина. Въпреки лъчите на слънцето и свежия полъх, мястото беше сковано в арктически мраз. Студът идваше от няколко големи кристални блока, разположени на различни места в двора: на стълбището, водещо до покоите на краля, до кладенеца и близо до макарата, с която се вдигаше подвижния мост.
— Не! — прошепна Фин Разиел, като прехвърчаше от блок на блок и накрая кацна на един от тях. — О, не!
В големия кристал, като в капан стоеше човешко същество. Една от прислужниците на Тир Аслийн теглеше вода от кладенеца. Жената беше застинала в ледения блок така, както си е била, когато ужасното проклятие на Бевморда я е застигнало. Млада и хубава, вдигнала глава към парапета на крепостната стена, тя се е усмихвала на чучулига или любим, когато злото е връхлетяло замъка.
Така бяха всички жители на Тир Аслийн. Изглеждаха така, сякаш изпълняват всекидневните си задължения. Видяха ковача с вдигнат чук да подковава кон, доячка седеше наведена до кротка крава, а две деца, изненадани насред игра на криеница тичаха заедно завинаги. Тук бяха и войниците, жените с деца на ръце, селяните, прибиращи реколтата от полето и слугините, тупащи одеяла от високите прозорци. Един по един, Уилоу и Мадмардиган ги оглеждаха внимателно, а въздухът около тях, изпълнен с мъртвешки студ, ги караше да треперят.
Ужасен, Уилоу клатеше глава, без да може да повярва на очите си.
— Дали ще останат така…
— Завинаги — извика Фин Разиел, а мъката в гласа й изпълни двора и се извиси над зелената долина на Тир Аслийн. — Завинаги, или докато Бевморда не бъде унищожена.
— О, Елора! — Уилоу притискаше детето с треперещи ръце. — Съжалявам! Това място е ужасно.
— Защо ми трябваше да те слушам, Дребосък? „Всичко ще бъде наред, когато стигнем Тир Аслийн.“ Нали все това ми повтаряше? Там е добрият крал с голямата си армия, която ще ни защити. Е? Изобщо не виждам крал, а единствената армия, доколкото ми е известно, е онази, която всеки миг ще ни връхлети откъм долината — армията на Каел!
— Съжалявам! Чарлиндрея каза, че тук ще бъдем в безопасност.