Само секунди след това Бевморда и Сорша буквално влетяха в залата. Щом чуха вайканията и крясъците на тролите, веднага разбраха какво беше станало.
— Къде е проклетото дете? — фучеше яростно Бевморда и сграбчи майката.
Тя само се усмихна, затвори очи и остана да лежи неподвижно.
— Убийте я! — извика извън себе си кралицата към отмъстителните троли.
Те не чакаха подкана и веднага се хвърлиха да изпълнят заповедта.
— Намери детето, Сорша! Вземи кучетата и не се връщай без него! Искам го живо, чуваш ли, живо!
Кралицата се завъртя и бързо тръгна към вратата. На прага началникът на стражата и двама войници едва не се блъснаха в нея. Лицата им бяха бледи и те като че ли леко трепереха.
— Ах, вие! Как позволявате този смях? — изсъска Бевморда.
— Ваше Величество, аз… — понечи да каже началника.
— Млък! Слушай!
Отвред жените се смееха с пълен глас. Смееха се на нея. На нея!
Бевморда изпадна в сляпа и необуздана ярост.
— Избийте ги всичките! — крещеше тя и пращаше огнени кълба с костеливите си ръце към клетките с пленнички.
Бели пламъци обхванаха коридора.
Етна направи, както й каза майката — довери се на инстинкта си и не сгреши.
Тя се впусна в лабиринта от тунели под замъка Нокмаар като подгонено животно. През годините тя беше открила много тайни ходове и ги беше използвала неведнъж.
Етна предпочиташе тези мрачни подземия пред ужасите на замъка. Тук тя се чувстваше защитена от похотливите домогвания и опипвания на троли и тъмничари. Далече оставаше и хладната загриженост на принцеса Сорша. В мрака на лабиринта тя можеше отново да мисли и мечтае, а понякога и да поспи.
Тайната, че може да се измъкне на свобода през плетеницата от тъмни галерии, й беше най-скъпа. Някой ден, когато събереше достатъчно кураж, тя щеше да се опита да намери пътя към Свободата, изплъзвайки се от кучетата-убийци и стражите. Някой ден тя щеше да се върне в Галадорн.
Етна поспря само за миг, колкото да грабне малко захар и кратунка с мляко. Щом почувства, че е стигнала достатъчно далече, тя се сви на кълбо и треперейки притисна малката към себе си. Над главата й ехтяха крясъците и стъпките на стражата, вдигната по тревога.
Малко поуспокоена, тя реши, че трябва да достигне някоя река или поток, течащи на юг. Най-близкият поток обаче, беше на цели две левги. Етна знаеше, че всред голите хълмове и камънаци на Нокмаар кучетата-убийци ще я открият и настигнат много преди тя да се е добрала до водата. Притаени, жена и дете, останаха в подземията, докато врявата и суматохата постепенно утихнаха.
В полунощ на втория ден Етна внимателно изпълзя на открито. В мрака, от двете й страни, зловещо се очертаваха замъкът и вечно пушещият вулкан, а далече пред нея спокойните води на Източния поток тихо ромоляха на юг — към свободния Галадорн.
Нощта беше подходяща за бягство. Облаци забулваха Луната, а неспокойни ветрове отнасяха шума от стъпките й. Една малка бяла коза приближи и погледна Етна спокойно. Вимето й беше пълно с гъсто мляко и тя позволи на детето да суче до насита. След това Етна качи детето на гърба на доверчивото животно и те се упътиха надалече от Нокмаар.
Жената искаше да следва водите на потока чак до Галадорн: там да свие на запад и някоя тъмна нощ да премине реката Труун. След това все на северозапад, докато някой ден приказното царство Тир Аслийн се откриеше пред нея.
Етна знаеше, че едно такова пътуване ще отнеме много месеци.
Тя беше съобразила, че Бевморда и генерал Каел ще пратят войска и кучета на запад и беше излязла права. Никой не беше очаквал нейната хитрост. Районът между Нокмаар и потока беше слабо охраняван. Само на два пъти тази нощ се чу тропот и приглушен лай.
И при най-малкия признак на опасност Етна грабваше детето и го притискаше силно към себе си.
Призори те достигнаха потока и се сбогуваха с малката коза, която нежно близна детето на тръгване. Етна нагази студената вода и се отправи на юг. Тя упорито вървеше нощ след нощ, докато потокът постепенно се превърна в широка и пълноводна река. Денем боязливи горски животни хранеха малката в гъсталаците, където Етна криеше детето.
Един ден обитателите на блатистите поля ги откриха да се носят полумъртви по реката. Те бързо ги прибраха в колибите си и се погрижиха за тях, докато усмивките не се върнаха на лицата им. Но дори тук, в сърцето на мочурищата, вечно обвити в мъгли, често нощем се промъкваха Каеловите бойни лодки и кучета-убийци. Те претърсваха колибите, на които се натъкваха, и неизменно сееха ужас и смърт.