— Копия, Уилоу! — провикна се той нагоре. — Зареди този катапулт!
— Но няма копия!
— Там! В оръжейницата!
Един мост водеше направо от кулата към втория етаж на сградата на караула, направен така, че войници и амуниции да се придвижват бързо до крепостната стена. Мадмардиган беше прав: там щеше да има копия. Много копия. Уилоу остави Елора в прикритието на кулата и затича по моста, насочвайки се към отворената врата на оръжейницата.
Той никога не я достигна. Върху парапета на сградата, точно над моста, пълзеше един трол. Пътят на Уилоу беше блокиран. Тролът беше отвратително създание — с разцепен нос, с пъпчиво лице, насечено от дълбоки бръчки и осеяно от възпалени гнойни рани. Разтеглените му пихтиести устни разкриваха неравни, проядени зъби. Сплъстената му коса висеше до кръста: той се шляпаше по тялото и се дръгнеше с дългите си пръсти.
— Гладен! — каза тролът, фиксирал с червените си очи кулата при портата. — Аз бебе вземе!
— Няма да стане! — възкликна Уилоу. — Не, освен ако не вземеш и мен!
Тролът закима алчно. Дългите му пръсти посегнаха напред.
— Аз вземе малък човек! — той пристъпи.
— Магическата пръчка, Уилоу! — Фин Разиел блееше отдолу. — Използвай магическата пръчка!
Уилоу погледна надолу. Войските на Нокмаар бяха започнали да разбиват портата. Вече бяха изкъртили старите резета. Между треските се показваха пики. Мадмардиган се беше снишил зад катапулта, готов за стрелба.
— Магическата пръчка! — отново изблея Разиел, която подскачаше като полудяла нагоре-надолу.
Уилоу трескаво опипваше в големия джоб на палтото си, а скверните ръце на трола бяха само на няколко инча от лицето му. Накрая Уилоу измъкна ръка — в нея той стискаше не магическата пръчка, а едно от перата на магьосника — спомен от панаира.
— О, не! — нямаше време да бръкне отново в джоба си. Вместо това, той размаха перото пред носа на трола, като правеше така, че то ту се появяваше, ту изчезваше, залюляло се във въздуха в хипнотичен танц.
Тролът спря. Очите му се кръстосаха, Той зина захласнат по лудориите на магическото перце. Посегна с ръка, но не улучи. Посегна отново, и отново не улучи. Като тършуваше из джоба си за магическата пръчка, Уилоу развяваше перото по-ниско и по-ниско, докато накрая, когато стисна магическото оръжие в джоба си, главата на трола беше приведена пред него като за поклон.
Уилоу измъкна магическата пръчка и я вдигна с двете си ръце.
— Авагду сиракт! — извика той и я стовари силно върху главата на трола.
Този път магическата пръчка не подскочи в ръцете му. Нямаше я и тъпата болка. Уилоу почувства как през тялото му преминава огромна енергия и се излива навън. В паниката беше използвал едно доста широкообхватно заклинание за поразяване на злото, така, че нямаше представа какъв ще бъде ефектът от него. Резултатът го удиви. Тролът стана на пихтия. Превърна се в поклащаща се, ломотеща маса, безформена слуз, като размазана попова лъжичка. Очи, коса, пръсти — всичко изчезна в тресящото се кълбо. Уилоу го изрита от моста в рова под тях. Застоялата вода, закипя и се разпени там, където то потъна.
— Зъннн — избръмча катапулта на Мадмардиган и стовари заряда си от каменни блокове сред струпаните на портата Нокмаарски войски. Неколцина изпищяха и бяха смазани като счупени кукли, но останалите продължиха, пришпорвани от Каел, който стоеше зад тях. Неколцина умряха в капаните на Мадмардиган, а други двама паднаха под стрелите, на неговия арбалет. Тогава останалите се нахвърлиха върху него, размахвайки оръжията си и той ги посрещна с изтеглен меч. Мадмардиган се смееше. Неговите златни доспехи блестяха, а белият кичур пера се развяваше над черните униформи на войниците от Нокмаар.
— Сбогом, Дребосък! — извика той към моста. — Поне се опитахме!
Неумолимо, множеството войници го избутваше назад към рова.
Но на Мадмардиган не беше писано да умре от техните мечове и копия, или да падне с разбит мерен под боздугана на Каел, който разбутваше войниците си, за да нанесе своя удар. Много отдавна Бевморда беше призовала в рова на Тир Аслийн още един страж. Беше го призовала от нощта, от зловонния, мрачен въздух на тресавища, където предисторически създания се събуждаха с мъка за живот. От мрака го беше призовала тя, и от хаоса отвъд времето, и той се беше вдигнал, за да изпълни нейната повеля. В рова на Тир Аслийн го беше изпратила Бевморда, на дълъг караул. И там той беше лежал, причаквайки в тинята, хранещ се през кожата си, и дишащ през бодливите перки, показващи се над повърхността. Беше лежал в очакване с нокти, потънали дълбоко в земята, за да усети трептенето й под копитата на конете, с уши, докосващи повърхността на водата, напрегнати в очакване да чуят дрънкането на оръжие. Не знаеше нищо за справедливост и неправда, за добро и зло. Не го беше грижа за конфликтите на човешкия род. Знаеше само, че сега хората смущаваха злокобната тишина, която беше призован да пази.