Четирите очи на стража се отвориха. Двете му шии се напрегнаха. Той се изправи през мътилката на рова и вдиша толкова мощно, че вихри зашибаха двора.
— За Бога, дракон! — Каел надвика рева на битката. — Убийте го! Оставете човека! Убийте звяра, преди да е поел дъх!
Твърде късно!
Мадмардиган се обърна и видя над себе си черните силуети на две големи драконови глави. Тяхната паст се раззина и изригна огън в ордата на Нокмаар. Мадмардиган никога не беше щадил Нокмаарци, но сега изпита жал. Стана му жал за бедните клетници, уловени директно от струята огън и превърнати в бяла пепел. Стана му жал за онези от тях, които живяха миг-два, а кожата им ставаше на мехури и се сгърчваше като че ли беше оживяла. Най-много съжали онези, чиито дрехи се бяха подпалили от огнения дъх и които прекараха последните мигове от живота си, като пищяха и се търкаляха в праха, докато кожата им се овъгляваше.
Едната глава се издигна към моста, докато другата си поемаше дъх за втори напор срещу двора. Мадмардиган се усети да отстъпва пред звяра заедно с враговете си. Усети, че в мелето от хора се блъска в нечии доспехи и срещна уплашените очи на Сорша. Той я сграбчи.
— Добре ли си?
Тя кимна.
— Залегни! Лягай долу!
Издърпа я зад една подпора точно когато огнените пръски се разбиха в камъка, разсмивайки се на всички страни. И двамата се изправиха на колене, като дишаха тежко. Отново и отново изригваха огнени струи с рев, наподобяваш рева на ураган във входа на планински тунел. Когато спряха, около тях ехтяха още повече писъци на агония, а хора и коне бързо се съсухряха до неузнаваеми и хрупкави фигури. За частица от секундата, в хаоса, погледът на Сорша улови очите на Мадмардиган, а ръката й докосна неговата. След това той се спусна, като вземаше стъпалата на кулата по две наведнъж към мястото на горящия мост, където други два трола избутваха Уилоу към огъня. Преди Мадмардиган да стигне до тях, Уилоу се беше опитал да порази единия с магическата си пръчка, но не го улучи. Хвърли втория от скъпоценните си жълъди и отново не успя. Мадмардиган ги съсече и срита останките в рова, зад гърба на чудовището.
— Назад към кулата, Уилоу! Вземи Елора!
Уилоу заобиколи Мадмардиган, но войниците на Нокмаар вече бяха достигнали върха на стълбището и неохотно напредваха по моста, с нотка на раболепие пред поклащащите се драконови глави. Каел ги подканваше от ниското.
— Напред! Напред! Напред, ако знаете кое е добро за вас! Убийте този човек и намерете бебето!
Мадмардиган се раздвижи, за да привлече вниманието им, а Уилоу се сви, уловен между огъня и битката.
Няколко Нокмаарски стрели щръкнаха от шиите на дракона. По тях се стече смрадлива гной. Раздразненото чудовище просъска и се замята, като разпени мръсните води на рова, извивайки едната от главите си към бойците на моста. Нокмаарските войници отстъпиха към кулата, а Мадмардиган скочи върху главата на звяра и стиснал меча си в двете си ръце, с могъщ удар го заби право надолу през черепа му. Когато газовете за следващото огнено изригване се събраха в гърлото на чудовището, то вдигна главата си със забития до дръжката в нея меч, който задържаше челюстите му затворени. Мадмардиган скочи от главата му, улови се за един чучур, който стърчеше от кулата и след като се метна на долния корниз, скочи на земята. Над него, газовете в гърлото на дракона се сгъстиха и главата на звяра избухна във фонтан от огън и противна слуз.
С агонизиращ вой другата глава заблъска каменната стена на сградата, като се спускаше все по-ниско, докато чудовището умираше и накрая се строполи в двора.
Там цареше хаос. Мъртви и умиращи хора застилаха двора. Вонята на разложена и изгорена плът, която се носеше от дракона и над овъглените трупове, изпражненията на конете, смрадта на крепостния ров — всичко се смеси в зловоние, което удари Сорша в носа. С подгъващи се колене и ръка на устата, тя се отдръпна от мястото на битката. Това тук по нищо не приличаше на трепетната възбуда от преследването, на чистотата на рицарския бой. Това беше нещо безумно, нещо нечовешко, нещо много под достойнството на благородния воин.
След като дракона умря, Сорша с мъка изкачи ред стъпала и се озова лице в лице със своя баща. Позна го веднага, въпреки че беше затворен в кристалния слитък от проклятието на майка й. Имаше неговата коса. Очите й също бяха неговите — искрени и широко разположени. И в неговия глас, колкото и далечен и слаб да беше той, тя разпозна своя собствен.