Уилоу се измъкна от прегръдката на Мадмардиган, обърна се и се опря на една колона. Не можеше да гледа. Не желаеше да гледа кланета. Беше му лошо. Беше се нагледал на безсмислена смърт и ужаси. Той горещо желаеше да се прибере у дома, в спокойствието на Меандъра Угфуд. Щеше да седне на брега на Фриин и да остави спокойната река да прочисти паметта му. Единственото, което желаеше бе да предпази Кайя и децата си от цялото знание на този луд свят на Дайкини. Завинаги! Но все пак, през красивите мисли за Долината на Нелвините се промъкваше незаличимия образ на Каел. Ужасяващият шлем, черният жребец и Елора Данан, вдигната високо като трофей в големия метален юмрук.
Уилоу знаеше, че никога не ще може да защити хората, които обича, докато на земята живееха такива като Каел, докато съществуваха силите, превърнали ги в това, което те бяха.
Още щом дорестата кобила на Айрк Таубауер пресече портата на замъка, Уилоу избърса кръвта от лицето си и извика:
— Айрк! Трябва да отидем в Нокмаар!
Мадмардиган седна и свали златния шлем. Той се усмихна уморено на стария си приятел.
— Какво ще кажеш за една малка разходка сред природата, Айрк?
— Реших, че може да си се почувствал самотен, но виждам, че съм сгрешил — Айрк посочи към Сорша с меча си. — Какво значи това?
— Тя спаси живота ми, Айрк. Остава с нас.
От кожената чанта на седлото на Айрк се надигна писклива глъчка на одобрение. „Вярно! Съвършено вярно! Дребосъкът знае какво говори! Трябва да се препуска! На атака! Щурмувайте!“
От чантата изскочиха Франджийн и Руул.
— Поздрави, Уилоу!
— Не се бой, Уилоу! Ние сме с теб! Както винаги!
Една бяла коза изприпка към тях.
— Никакво бавене! — каза Фин Разиел. — Към Нокмаар!
ГЛАВА ДВАНАЙСЕТА
БЕВМОРДА
Войниците на Айрк преследваха неотклонно Каел. Без доспехите те яздеха с лекота и можеха свободно да стрелят с лъковете си. Шестима от тях бяха по петите на петима от Нокмаар през долината Тир Аслийн и лабиринта от каньони. Преди да излязат оттам, стрелите им повалиха един нокмаарски офицер и убиха още един по склона на планината с кристалните пещери. Когато препуснаха по черната глина и покритата с пепел Нокмаарска долина, единствено Каел и двама от охраната му все още се държаха, макар че конете им бяха изморени.
Каел препусна напред. Той изкрещя на часовоите да спуснат подвижния мост, забоде шпори във вече окървавените слабини на жребеца си и удари яростно животното с камшика. На края на силите си, конят се спусна стремглаво и с тропот премина рова, а Каел изрева на стражите да вдигнат моста зад него. Те се подчиниха и припряно започнаха да издигат черния крепостен мост, от които потече тиня.
Ровът около Нокмаар беше изключително противен. От него се изпаряваха задушливи газове — той беше пълен с остатъци от неуспешните магии на Бевморда. Вонеше на сяра и гнило, на отпадъци и киселини. Никоя твар не би могла да оцелее там. Понякога отегчените часовои се забавляваха, като хвърляха в него живи същества през парапета и слушаха писъците им, докато плътта се разпадаше. Като крещеше отчаяно на Каел да почака и задържи подвижния мост, първият нокмаарски ездач изхвърча под ръба на моста, след като коня му спря изведнъж, и падна надолу с главата право в рова. Той си отиде без какъвто и да било звук. Пяната заличи следите му. Другият ездач живя само няколко минути повече, макар и да не успя да им се наслади. Той се свлече от коня, забил копита в ръба на рова, и се улови с една ръка за моста. Докато мостът се вдигаше, той висеше и се опитваше да се хване и с другата си ръка, но… беше на края на силите си. Ръката му се изплъзна и той падна във вонящата пропаст. Мостът се затвори с трясък.
Ездачите на Айрк стреляха към пропастта и надаваха яростни бойни викове, които Бевморда чу дори в покоите на кулата си. После те обиколиха стените на замъка и се отдалечиха на безопасно разстояние в долината. Малко по-късно срещнаха Уилоу, Сорша, Мадмардиган и остатъка от войската.
Айрк погледна намръщено към крепостта и се вторачи в сгъстяващите се сенки. Колко зловещ беше Нокмаар — студен, обгърнат в дим. Стените бяха настръхнали от копия, до тях достигаха гърлени команди и скърцане на големи бойни машини. По парапета и в тъмната кула на Бевморда пращяха железни светилници. Те осветяваха с пламъците си знамето на кралицата, което представляваше гръмотевица, пронизваща линията на живота.
Франджийн и Руул простенаха при вида на Нокмаар и се пъхнаха обратно в торбата на Айрк.
— Разполагай се — разпореди се Айрк. — Ще са ни нужни стенобитните машини, за да нападнем кулите. Да са готови тази вечер — командите му бяха уверени, но той поклати глава, когато погледът му отново се спря върху стените.