Мадмардиган кимна мрачно:
— Знам какво си мислиш. За тази работа ще ни трябва много по-добро снаряжение. Ще ни трябва и късмет.
— Дори повече от това — проблея Фин Разиел с козия си глас. — Ще е нужна магия. Уилоу, трябва да събереш цялата си мощ, пълната си вяра и да се съсредоточиш изцяло. Трябва да проникнеш дълбоко, дълбоко в душата си, Уилоу. До самата й същност. Този път не трябва да се провалиш! — големите пламтящи очи на Фин Разиел се извърнаха от тъмната крепост на старата й съперница и се устремиха към Уилоу. — Забрави всичко останало, не мисли за нищо друго! Трябва да се подготвиш сега, така че побързай!
— Фин Разиел — обади се Мадмардиган, като видя колко изтощен е Уилоу, — стъмва се. Сигурно ще можем да си починем малко. А пък утре сутрин…
— Не! Нямаме никакво време — трепна козата и цялата настръхна. — Смяташ ли, че Бевморда не се приготвя дори и сега? Не виждаш ли Каел как крачи триумфално към кулата и слага в ръцете й Елора Данан? Не я ли виждаш, не чуваш ли смеха и? Не виждаш ли заклинателите как бързат да започнат Ритуала на Унищожението? Как мият чашите, чистят олтара, подбират псалмите си! О не, тя няма да чака зората! Бевморда ще действа сега!
И сякаш да потвърдят това, което Разиел бе казала, процепите в кулата на кралицата светнаха и заприличаха на озъбена паст. Ослепителна светкавица с трясък освети балкона, разби се в далечните планини и се пръсна на хиляди искрящи огнени топки, които се затъркаляха надолу по каменистите склонове.
— Скрий се! — изкрещя изведнъж Фин Разиел и бутна Уилоу зад една скала. — Бързо! Кажи заклинанието за защита!
— Но защо?
— Кажи го!
Уилоу сграбчи магическата пръчица, затвори очи и се съсредоточи:
— Хелгафел сватбен, хелгафел клайдеб, дану локтвар!
— Добре, сега го кажи за останалите! — Разиел посочи с муцунката си Айрк и Мадмардиган, които слушаха Сорша, докато тя подробно им обясняваше плана на замъка.
— Бързо, Уилоу!
Но Бевморда бе твърде бърза и сръчна. Заедно с тримата друиди тя вече беше се показала от кулата. Подигравателният й смях прониза мрака и стигна до тях. Голямата корона изпъкваше на светлината от факлите, които лакеите държаха. Странните сенки и слабата светлина правеха кралицата да изглежда огромна.
Уилоу се скри обратно, ужасен от гледката. Все пак в нея имаше и величие, едно застрашително и зловещо излъчване.
— Армия? — изкрещя Бевморда подигравателно. — Казаха ми, че някаква армия обсаждала Нокмаар. Но това — тя протегна ръка и една светкавица мина с трясък над главите им, — това не е никаква армия.
Единствено Айрк и Мадмардиган запазиха самообладание и не отстъпиха.
— Дошли сме за Елора Данан — извика Мадмардиган. — Върнете ни я!
Смехът на кралицата проехтя из долината.
— Глупак! Нагъл глупак! Ти не си човек, ти си свиня — тя отново протегна ръка, но този път пръстите й бяха събрани и насочени към Мадмардиган.
— Майко! Не!
— Свине! Вие всички сте свине! Котън локдар бахкат!
Уилоу Угфуд беше виждал всякакви ужасии, откакто се престраши да отиде при Дайкините, но това, което последва, бе най-потресаващото. Войниците на Айрк, самият Айрк и Мадмардиган — всички те се превърнаха в прасета, така, както бе заповядала Бевморда. Но метаморфозата им не беше бърза и безболезнена, както е в приказките, а мъчителна и бавна. Мъжете стенеха и се гърчеха, докато костите им се скъсяваха, ставите пукаха и придобиваха нови форми, черепите им се сплескваха, пръстите на ръцете и краката се превръщаха в малки копита. Те виеха неистово от болка, докато невидими ръце сграбчваха и преобразяваха лицата им в дълги зурли. Когато чуха, че грухтят, те осъзнаха, че вече не са хора, а свине, облечени в дрипи. Измежду тях бяха и Айрк, и Мадмардиган.
— О, майко, не! Не! — Сорша се свлече на колене и очите й се напълниха със сълзи, когато чу Мадмардиган да грухти. Той й се усмихваше и я гледаше наивно с малките си очички.
— И ти, Сорша! Предупредих те никога да не се обръщаш против мен! И така, ти направи избора си!
— Май… — в този момент Сорша също започна да пищи, костите й запукаха, кожата й се разкъса и се обви около плътта на една дебела свиня.
Когато смехът на Бевморда заглъхна откъм крепостната стена и Уилоу се осмели да погледне отново, той съзря само прасета, включително и две малки — Франджийн и Руул, които ровеха в пепелта.
— О, Разиел, това е ужасно!
— Да — отвърна козата, — но в никакъв случай не е краят. Добра работа свърши, Уилоу, но сега трябва да се постараеш дори още повече.