— Благодаря — рече той и се шмугна под стъпалата, — май не сте чак толкоз непоносими.
Междувременно Айрк си проби път през калния двор, изкачи се по стълбите и покрай парапета до един казан с врящо масло. Точно пред него един отряд нокмаарски войници беше образувал непробиваема стена с шлемовете си и в момента тази грамадна човешка машина настъпваше и застрашаваше бойците му. С върховни усилия Дайкинът разхлаби опорите на казана, наклони го и изля врящото масло върху въоръжената група. Ужасяваща бе агонията на тези жалки твари зад шлемовете. Кожата им се свличаше на живо, а те се изпичаха в доспехите. Страшният им вой се отдели ясно над врявата и привлече вниманието на Каел, който бе в другия край на двора. Той срещна погледа на Айрк, настървените викове на двамата се смесиха. Каел сграбчи меча си и го вдигна високо. Айрк тръгна надолу да го посрещне…
Заради мелето никой не забеляза схватката им, с изключение на Франджийн и Руул. Много години след това, вече старци с побелели бради, те описваха на опулените, скупчени около тях кафявчовци, тази битка: Каел се биел, сякаш демон се бил вселил в него, нанасял такива бързи и резки удари на Айрк, че ръцете му не се виждали, а когато мечът му удрял камък — хвърчели искри; как Айрк не отстъпил, въпреки яростната атака, как маневрирал и отвръщал на ударите, докато Каел го притиснал към върха на укреплението и го бутнал отгоре; Айрк загубил равновесие и това му струвало живота, защото бил посечен от меча на противника си; Каел безцеремонно го ритнал от ръба долу в калта…
Когато Мадмардиган видя това, той с един замах уби противниковия войник и се втурна към стария си приятел.
— Айрк!
— Ако… някога… дойдеш… на гроба ми, Мадмардиган… духът ми ще се върне…
Мадмардиган изтри кръвта и калта от лицето на приятеля си и държа ръката му, докато животът угасна в очите му. После измъкна големия меч от свитите пръсти на Айрк.
— Дай ми меча си, стари друже, и аз ще спечеля тази битка в твоя памет!
Този ден Каел не беше първият, а последният, който падна сразен под ударите на меча. Мадмардиган положи големи усилия, за да се добере до него и когато накрая те се срещнаха лице в лице под кулата на кралицата, първите лъчи на изгряващото слънце ги озариха. Този дуел бе дори по-драматичен от предишния, само че ролите бяха сменени. Мадмардиган въртеше масивния меч на Айрк като перце и нанасяше тежки удари по шлема на Каел. Той изби меча му и го удари в слабините. Генералът се съпротивляваше отчаяно с цялата сила, която му бе останала, но… както всички останали, той беше човешко същество. Уморен и физически и духовно, той бе отегчен от живота — отегчен, може би, дори да убива. Вероятно нещо дълбоко в сърцето му подсказваше, че борбата е несправедлива и трябва да се сложи край на всичко това (така поне щяха да предположат Франджийн и Руул, когато разказваха случката на възхитените кафявчовци). Сигурно затова Каел не нападна противника си, когато Мадмардиган вдигна високо с две ръце меча и се откри изцяло. В следващия момент оръжието се сгромоляса с цялата си тежест върху нагръдника на Каел и разсече сърцето. Последният звук на генерала, преди вонящият ров да го погълне, беше смехът му.
Скоро след това битката в двора утихна. Нокмаарските войници хвърлиха оръжието, а офицерите избягаха. Няколко обезумели троли продължиха с крясъци да хвърлят отровни стрели от ниши в стените, докато накрая ги убиха. Няколко от кучетата-убийци, пуснати от подземията на замъка, се намесиха в последните схватки и бяха набързо изтребени. Не след дълго боят бе прекратен. В утихналия двор се чуваха единствено стоновете на ранените.
Сорша мрачно бе превела Уилоу и Разиел през коридорите и по стълбищата, които познаваше от дете. Наложи се да обезглави един трол, който изскочи с ръмжене от някаква ниша, после срещна едно от кучетата-убийци, което подмина мълчаливо с очи, вперени в гърлото й. Скоро започнаха да изкачват спираловидните стълби, водещи до кулата на Бевморда. Отдолу се чуваше цвилене на коне и крясъци.