Под прикритието на нощта и с безкрайно внимание Етна и малката бяха прехвърляни все по на юг, чак отвъд реката Труун. Оттук до притоците на реката Фриин отново жертвоготовността и вниманието на дивите животни спаси бегълците от гладна смърт и им помогна да открият тайни пътеки в чуждата земя.
Душата на Етна пееше, защото тучните ливади и високите планини на спасителния Галадорн бяха вече близо. Но тя не можа да им се порадва.
Кучетата-убийци бяха надушили нейна следа и с най-голяма бързина я следваха. Когато Етна чу далечния, но бесен и кръвожаден лай, тя разбра, че краят е близо.
С треперещи ръце Етна стъкми малко салче от плуващи клони. Приготви малко легло от меки тръстикови листа и положи в него увитото в шала дете. Кучетата вече се виждаха и време за губене нямаше. Етна целуна с обич малката и я отпрати в бързеите на реката.
Салчето беше още пред очите й, когато зверовете-убийци се хвърлиха върху нея.
Бевморда влезе внезапно в заклинателната зала. Тя завари тримата друиди да се вглеждат прехласнато в млечнобялата течност, където се появяваха виденията, а тролите-пазачи да се кикотят ликуващи около тях.
— О, Ваше Величество! — възторжено я посрещна заклинателят-старейшина. — Погледнете само какво видение имаме за вас, какво видение!
Бевморда се приближи, загърна се в плаща си и с известно подозрение се вгледа в млечнобялата течност. Постепенно от нея изплува образът на рядко залесен речен бряг. На няколко крачки от водата глутница освирепели Кучета-убийци разкъсваха трупа на една жена. Още и още кучета и конници прииждаха.
Първият конник, който пристигна, изкомандва зверовете да се дръпнат настрана и с няколко удара на копието си набучи обезобразената глава. Макар и трудно, останалите войници познаха Етна и взеха да се потупват и поздравяват дрезгаво.
Бевморда грухтеше от удоволствие.
— А детето? — попита кратко тя.
— Ами, детето… — уклончиво започна първият заклинател — детето, да, детето… — и без да довърши, погледна към другите двама.
— Всъщност ти забеляза ли какво се случи с него? — вторият друид попита третия.
Третият въздъхна тежко, покашля се и се престраши да отговори:
— Все още не знаем, Ваше Величество, но след като вече жената е намерена, сигурно…
— Престанете, глупаци! — сряза ги кралицата. Очите й не се отделяха от видението — изглеждаше омаяна и възхитена от гледката.
О, колко прекрасни бяха кучетата-убийци дори когато разкъсваха!
ГЛАВА ВТОРА
МЕАНДЪРЪТ УГФУД
Реката Фриин извираше всред скалите на двете Високопланински кралства и се вливаше в морето на сто левги на юг. Пенливите и води шеметно се спускаха по склоновете и се укротяваха малко преди езерото на Фин Разиел. В южния край на езерото реката минаваше през великолепна каскада от водопади, а след това лениво и меко криволичеше през Средните Равнини и живописно опасваше хълмовете Черлиндреа. Още по на юг водите й плавно пресичаха Долината на Нелвините, докато най-накрая се вливаха в морето трийсетина левги южно от реката Труун.
Преди хората по тези места наричаха реките „Двете сестри“, но това се отнасяше за времето, когато Бевморда още не беше заграбила престола на Високопланинските кралства. Още се помнеше, че сьомгата навлизаше по Труун чак до брода на Западния път. Носеха се дори легенди, че нимфите са правели своите предсказания по разноцветните камъчета на дъното, гледайки ги през кристално бистрите води. Но Труун вече не беше река на живота.
Мътните й води течаха бавно, а сочнозелените преди брегове бяха задръстени от гадни и разлагащи се отпадъци. Денем и нощем Труун влечеше купища подути трупове и беше станала свърталище на кръвожадните троли, непреодолимо привличани от задушливата и сладникава миризма на мърша.
Реката се беше превърнала в жива рана за долините, през които течеше и в инфекция за морето, в което се вливаше.
Малката започна своето пътешествие от притоците на Фриин, близо до мястото, където Етна намери смъртта си. Бързеите я отнасяха стремително на юг, когато войниците на Каел, опиянени от убийството, разбраха какво точно се беше случило.
Орли с протегнати нокти се спуснаха, за да измъкнат детето от опасността, но се оттеглиха в безметежните висини, когато видяха, че няма нужда от тяхната помощ. Салчето плаваше леко и детето се смееше от сърце. Случваше се салчето да заседне на някой брод или пясъчна коса, но тогава видрите и мечките се притичваха, за да го върнат отново в течението.