— Уилоу, къде е детето? Къде е Елора?
— Тук, невредима — той бръкна и извади от скрития вътрешен джоб на плаща засмяното дете. — Старият трик с изчезването на прасенцата, нищо повече… — добави той.
ЕПИЛОГ
След поражението на Бевморда всичко, дори и черната глинеста Нокмаарска долина се събуди отново. Животът дойде, както топенето на снега след дълга люта зима, постепенно и плавно, така че никой не разбра, кога започна. Всички живи същества го почувстваха и отговориха с песни на това възкресяване. Земята оживя и отново навлезе в стария си ритъм.
Южните ветрове, напоени с дъхави аромати премахнаха блудкавата, задушлива миризма в Нокмаар. По зъберите и из пукнатините се показаха разноцветни диви цветя и храсти. Кристално чисти потоци, които извираха дълбоко от земята, запълниха рова. И въпреки това нямаше никой, който да поиска да остане да живее в Нокмаар. Така ужасни бяха спомените за него и така страшни легендите, които се разправяха, че в долината никога не стъпи човешки крак. Дори когато гъсти гори покриха равнината, а в небето закръжаха соколи, нямаше пътища, които да водят към Нокмаар, нито безстрашни ловци, които да ловуват там. След време дърветата остаряха и постепенно изсъхнаха, но кулата на Бевморда стърчеше и навяваше ужасни спомени…
Когато и последния мъртвец бе погребан, а всички врати на замъка — запечатани, Уилоу, Разиел, Сорша и Мадмардиган се отправиха на запад към Тир Аслийн.
Това бе една триумфална процесия. Начело се развяваше флагът на Айрк. След него, обиколени от знамена, яздеха Уилоу с Елора Данан на ръце, Фин Разиел, Сорша, Мадмардиган и накрая войните от Галадорн. По целия път, във всяко селце, хората обсипваха земята пред тях с цветя и се трупаха да зърнат или да докоснат Елора. През цялото пътуване нейният смях се сливаше с ромона на ручеи и потоци. Два величествени орела с двама горди кафявчовци на гърбовете ги следваха по целия път до Тир Аслийн.
Това място се бе променило изцяло. Лабиринтът на Бевморда бе изчезнал заедно с всички следи от битката. Широкият път бе залян от народ. Кралските знамена се развяваха върху кулите на двореца, а оттам се носеше музика и смях. Портите бяха разтворени и когато Уилоу наближи, един кралски офицер излезе да го посрещне. Много дълго продължиха пиршествата тук, но имаше за какво да се празнува — щастливото завръщане на Сорша при баща й, началото на царуването на Елора Данан и възвръщането на рицарската титла на Мадмардиган.
Три дни Уилоу се двоумеше дали да остане при приятелите си, или не. Накрая, вечерта на третия ден си призна, че копнее да види Долината на Нелвините, Кайя и децата си. Кралят се усмихна и рече:
— Ще ти дам най-хубавото пони, което имам.
И ето, че на другата сутрин Уилоу се сбогува със Сорша и баща й. Той прие една книга — подарък от Фин Разиел. Тя го насърчи и му каза, че не след дълго би могъл да стане вълшебник. Уилоу целуна Елора, Мадмардиган го вдигна на бялото пони и той потегли към бреговете на Фрийн. На път за вкъщи мина покрай езерото на Фин Разиел и през Чарлиндрейските гори. Там се сбогува и с кафявчовците. Връщаше се в Долината на Нелвините, в Меандъра Угфуд. Няма смисъл да описваме пристигането му — Вонкар бе първият, който го видя и попита за детето и Тир Аслийн. Малко след това се прегърнаха с Мегош и приятелите му поведоха коня надолу покрай реката. Когато минаха покрай старото гробище, Великият Заклинател се присъедини към тях и въведе групата в селото.
— Победа! Победа! Удряйте камбаните, бийте барабаните! Музика, музика…
Всички посрещнаха сърдечно Уилоу — дори Барглекат, а Съветът обяви празненство в негова чест.
Почестите, признанието, благодарността — всичко това смути Уилоу — та той беше само един обикновен, скромен Нелвин! Но най-щастливият момент от посрещането му дойде, едва когато тръгна по пътеката към Меандъра Угфуд с Кайя и децата. Той обеща на Мимс да разгледа всичките й рисунки още на следващата сутрин, а на Ранон даде дума, че ще отговори на всичките му въпроси и ще им разкаже историята с Елора Данан колкото пъти искат.
Когато децата си легнаха, Уилоу прегърна любимата си Кайя и те отидоха край реката, недалеч от къщата, където лунната светлина заливаше с блясък плодородните земи на Меандъра Угфуд и кристалните води на Фрийн. Там те стояха дълго време — спокойни, доволни от живота в този загадъчен свят.