Една нощ малката тихо навлезе в Езерото на Фин Разиел. Нещо огромно се издигаше и потапяше около нея, като правеше вълни и водовъртежи с причудливата си опашка. Малкото салче безопасно премина опасните води и се отправи покрай острова в средата на езерото. От него долитаха тъжните песнопения на невидим хор.
Леко премина плаването чак до водопадите, където стотици мънички ръце и стотици трептящи крилца пренесоха малката до спокойните води в равнината.
Детето се смееше щастливо: весело звучеше и смехът на многото тънки гласчета край него.
На развиделяване салчето се носеше в меандрите, разстилащи се в Средните равнини, грижливо и упорито подкрепяно от множество риби. При брода на Западния път на реката Фриин срещата с отряд преследвачи беше избягната на косъм. Малката смълчано слушаше грубия смях, конския тропот и дрънченето на оръжия и сбруи, докато рибите-закрилници бързо я отдалечаваха от опасността. Скоро реката стана отново дълбока и течението се усили.
Към полунощ детето навлезе в Долината на Нелвините — долина осеяна с безчет заоблени конични хълмове.
Селищата на дребничките Нелвини бяха навред — чуваше се смях, блещукаха светлини. След усилния ден в полята беше време за отдих и сън. Градините, фермите и медните мини щяха да останат пусти до другата сутрин. Салчето отмина група кацнали на самия бряг къщурки и тихо заплува в Меандъра Угфуд. И тук, точно преди да изгрее Слънцето, то намали своя ход, отдели се от средата на реката и се сиря в тръстиките на северния бряг.
Детето се ослушваше и оглеждаше с широко отворени очи. Чуваха се мученето на добитъка, птичия хор и шумоленето на водните плъхове в листата на тръстиките. Изведнъж се чуха и звънки детски гласчета и малката, сякаш очаквала благосклонен сигнал, размаха ръчички и грейна в усмивка.
Слънцето погали гърбовете на хълмовете и се спусна в китната долина. Ястребът, който цяла нощ беше бдял над детето, сега спокойно и величествено се издигна в безбрежната синева, описвайки плавни кръгове над ниви и ливади, окъпани в светлина. Красавицата Фриин проблясваше като сребърна лента и волно отнасяше чистите си води към морето.
Малките Нелвини вече стягаха лодки и мрежи, за да излязат на риболов; други се отправяха в горите на лов или за дърва, а трети сънено се прозяваха край добитъка, който отиваше на паша. Далеч, далеч на юг, там където Фриин напускаше долината и се устремяваше към Равнинните Кралства, пълноводна и дълбока, се виждаше наперено търговско корабче, готово за път.
Накрая на нелвинското селце, разположено край Меандъра Угфуд, се простираше стопанство, също наречено Угфуд. То беше малко дори за Нелвинските представи — две искрящо бели къщурки, покрити със слама и свързани с пътека; няколко оградени с плет дворчета за животни и рохкава нивица, опасана с цяла редица замечтани върби, досягащи с клонки тихата вода на реката.
Едно момиченце, увлечено в криеницата с другарчетата си, реши да се мушне между клоните на върбите и тръстиките. Пробивайки си път напред, то изведнъж откри салчето с малката и взе възбудено и радостно да вика братчето си.
Ястребът, който беше следил всичко с острите си очи, изви на север и се изгуби в далечината.
Щеше да бъде горещ и тягостен ден. Ден, от който нищо добро не можеше да се очаква.
Уилоу Угфуд не се съмняваше в това.
Всички знаци вещаеха само ядове и неприятности.
Уилоу беше сънувал баща си, а това винаги беше знаменателно. Най-неприятната част от съня идваше в момента, в който той се явяваше като прост магьосник, а не като велик заклинател и чародей, какъвто винаги бе искал да бъде. Хората му се подиграваха, замерваха го с развалени плодове н се заливаха от смях, а баща му, сякаш оживял, поклащаше глава и повтаряше: „Уилоу, Уилоу, най-голямата магия за мен ще бъде, ако се хванеш за ралото и излезеш на полето или ако поправиш течащия покрив на къщурката си! Погледни, сине, стопанството ти запада, докато ти бръщолевиш щуротии и се опитваш да правиш разни фокуси!“
В съня си Уилоу пристъпяше смутено от крак на крак и мънкаше извинения като дете. Баща му беше размахал бастуна си и недоволно го беше упрекнал, преди да изчезне: „Мечти, мечти! Само мечти! Нито те, нито магарешките тръни стават за ядене, запомни!“
Уилоу се събуди, седна в леглото и погледна през прозореца. Само неговата нива не беше изорана и само от неговата ограда липсваха пръти.
Вторият лош знак беше, че Кайя, неговата мила и работлива жена, беше пуснала рано-рано Мимс и Ранон да играят на реката. Уилоу непрестанно се притесняваше за децата. В неговото съзнание стотици ужасии безспир ги връхлитаха и повечето от тях той неволно свързваше с реката. В края на краищата за едно Нелвинче дори щуката беше опасна, дори пъстървата. „Ами ако…“ — мърмореше Уилоу и нервно потриваше ръце, разхождайки се из кухнята. „А какво ще стане, ако…“ — не спираше той, докато накрая Кайя го спря с усмивка: „Хайде, Уилоу, замълчи. Остави децата да растат на воля. Неволята и опитът най-добре учат, нали знаеш?“