— Може просто да съм използвал магията си.
— Магия! Ха — ха!
Уилоу се смути.
— Ти не си нито чародей, нито заклинател, Угфуд! Това всеки го знае! Ти си шут или шарлатанин, както искаш. А сега, казвай истината! Аз продавам семена в цялата околност, но на тебе не съм продал нищо. Ти сигурно си ги откраднал от моя хамбар!
— Не ги е откраднал! — викна Кайя и тропна с крак. — Макар и бедни, ние сме добри стопани, а и какво всъщност ви влиза в работата откъде ги имаме? Може Уилоу наистина да е направил вълшебство, може да сме ги събирали по пътя или да са ни подарък, най-после, може да ги е довлякла реката! Тези семена са наши — не мирясваше тя, — и земята също е наша, а не твоя!
— Ще бъде! — уверено каза Барглекат и посочи с ръка всичко наоколо. — Още една слаба година и готово. Ще построя страноприемница, хамбари и нова канцелария.
— Кой знае? А сега се махайте оттук! Права ли съм, Уилоу?
Уилоу кимна утвърдително.
Барглекат преглътна, за да сдържи гнева си, но не можа. Зачервен и ядосан, той взе да сипе закани:
— Магия, а? Така ли било? Ще ви дам аз една магия, ако пропуснете само още едно плащане! Само още едно! Всичко ще бъде мое, всичко!
Бирникът вирна нос и побърза да се отдалечи, но се спъна в Бетс и падна по очи. Цялото му лице се покри с прах и мръсотия. Кайя прихна да се смее:
— Толкова много искате земята ни, че чак започнахте да я ядете! Яжте, яжте, добър апетит!
Барглекат се изправи на крака и заслепен от ярост, глухо заекваше и ръмжеше:
— Щ-ще ми платите вие, ще ми платите! Помнете ми думата!
И той се изгуби по пътя, като накуцваше.
— Е-е, Кайя. Трябваше ли така да го вбесяваш — каза Уилоу.
— О-о, не можах да се въздържа. Но този мръсник си го заслужаваше. Браво, Бетс! Браво, свинчето ми! — отвърна тя.
В този момент Мимс и Ранон се показаха откъм реката, носейки детето.
— Мамо! Ела, ела, виж! — крещяха радостно те.
— Какво става, Уилоу? Какво носят децата?
— Едно бебе, скъпа!
— Бебе ли?
— Да, Кайя. Момиченце. Дошла е по реката на едно салче, но ние ще я върнем пак там, нали? Кайя, чуваш ли какво ти…? — но Уилоу не успя да довърши, защото тя вече тичаше през нивата да посрещне децата.
— Не се влюбвайте в нея, моля ви! — викаше Уилоу, но… вече беше късно.
Мимс и Ранон се смееха заедно с момиченцето, а Кайя, щом я видя, я притисна до гърдите си угрижено, като не спираше да говори:
— Мъничката ми тя! Детето е мокро и гладно, Уилоу, и как весело се смее!
— Кайя, остави я, моля те. Нали знаеш какво ще стане, ако Барглекат разбере, че сме намерили дете-Дайкини?
— Пфу! Барглекат!
— До, но той е Префектът и ако… — настояваше Уилоу, но Кайя го прекъсна:
— Какво, „ако“? Децата не воюват и нямат вратове, скъпи мой. Ти иди, отпрати салчето по реката, а ние ще нахраним и повием малката. Мисля, че така е най-добре.
Уилоу погледна щастливото си семейство, помълча малко и накрая се примири, че малката ще остане при тях.
Докато носеше салчето към реката, нещо доста странно му направи впечатление — вървите, с които бяха скрепени клоните, нямаха възли. Те изглеждаха съвсем хлабави, но не бяха! Той се опита няколко пъти да ги разплете, но уви, напразно. Някаква тайнствена сила ги държеше така здраво, че Уилоу дори не можа да ги помръдне. „Магия!“ — помисли си той.
Уилоу се огледа наоколо, но не видя никой. Тогава си нави ръкавите, плю си на ръцете и реши да опита-силата на своето вълшебство. „Щом магия стяга тези върви така здраво, сигурно само магия ще ги отхлаби!“ — реши той и се приготви за ритуала, развалящ магии. Беше го използвал и преди — за да освободи крака на Бетс, заклещен между камъните, или за да дойде пролетта по-рано.
Уилоу разпери ръце, затвори очи и започна да изговаря заклинанието:
— Йоун тамаат ефоркат фруме!
Това беше опасно начинание, магьосничество! Понякога, ако заклинанието не се произнесеше правилно, тайнствената сила си отмъщаваше. Но Уилоу поемаше риска съзнателно, защото много искаше да стане велик чародей и заклинател.
— Йоун тамаат ефоркат фруме! — повтори той още по-настойчиво.
Нямаше светкавици, нямаше гръм или експлозии. Нищо. Уилоу внимателно отвори едното си око и… Да! Беше успял! Макар вървите да не бяха се разхлабили, салчето само пресече калния бряг, мина през тръстиките и пое по течението на реката.
Твърде доволен, че за пореден път погрешно произнесено заклинание не му се стовари на главата с цялата си отмъстителност, Уилоу се втурна по брега, без да изпуска салчето от очи. То се понесе леко и плавно върху чистите води, когато изведнъж изчезна. Дали защото вървите все пак се бяха разхлабили, или защото някакъв водовъртеж го бе погълнал, Уилоу така и не разбра.