Роалд Дал
Уилям и Мери
Когато умря, Уилям Пърл не остави много пари и завещанието му беше съвсем просто. Като изключим някои дребни дарения за роднини, всичко останало наследи жена му.
Мисис Пърл и нотариусът изчетоха завещанието в кантората му и когато всичко беше изяснено, вдовицата стана да си върви. Тогава нотариусът извади от чекмеджето на бюрото запечатан плик и го подаде на клиентката си.
— Упълномощен съм да ви предам това — каза той. — Съпругът ви го изпрати малко преди да почине.
Нотариусът беше блед и тържествен и от уважение към вдовицата, докато говореше свеждаше поглед и държеше главата си наклонена на една страна.
— Струва ми се, че е нещо лично, мисис Пърл. Сигурно ще пожелаете да си го прочетете насаме вкъщи.
Мисис Пърл го взе и излезе на улицата. Спря се на тротоара и опипа плика. Прощално писмо от Уилям? Сигурно. Официално писмо. Положително беше официално — сдържано и благоразумно. Той просто беше неспособен да действа другояче. През целия си живот не беше направил нищо неблагоразумно.
„Скъпа Мери, вярвам, че няма да допуснеш отпътуването ми от този свят да те разстрои прекалено, а ще продължиш да съблюдаваш ония норми на поведение, които добре те направляваха по съвместния ни път. Върши всичко с прилежание и достойнство. Харчи парите пестеливо. Много внимавай да не… и т.н. и т.н.“
Типично писмо в стил Уилям.
Да не би пък в последните мигове да се е пречупил и да й е написал нещо мило? Едно хубаво нежно писмо, любовно послание, прекрасен топъл израз на благодарност, че му е отдала трийсет години от живота си, че е изгладила милион ризи и е сготвила милион гозби, писмо, което да чете и препрочита поне веднъж на ден и да съхранява в кутията за брошки върху тоалетката.
Не можеш да предвидиш какво би сторил човек пред прага на смъртта, помисли си мисис Пърл, пъхна плика под мишница и забърза към къщи.
Отключи входната врата, влезе направо във всекидневната и седна на дивана, без да сваля палтото и шапката си. После разпечата плика и извади съдържанието му — петнайсет-двайсет разчертани бели листа, прегънати веднъж и прикрепени с кламер в горния ляв ъгъл. Всичко изпълнено с до болка познатия й стегнат наклонен почерк. Като видя обаче какво количество е, как прилежно и делово беше написано и как дори първата страница не започваше с малкото обръщение, с което би трябвало да започва всяко писмо, обзеха я подозрения.
Ако пише онова, което мисля, че пише, не желая да го чета, помисли си тя. Редно ли е обаче да не прочетеш писмо от мъртвец?
Да.
Всъщност…
Хвърли поглед към празния стол на Уилям от другата страна на камината. Беше голямо кафяво кожено кресло с вдлъбнатина, която той беше оставил върху седалката в течение на толкова много години. По-нагоре, върху кожената облегалка имаше тъмно овално петно. Там пък се бе опирала главата му. Имаше навика да седи в този стол и да чете, а тя се настаняваше отсреща на дивана, шиеше копчета, кърпеше чорапи, или слагаше кръпки върху лакътя на някое от саката му. От време на време две очи се вдигаха от книгата и се спираха върху нея — изпитателни, но странно безизразни, сякаш пресмятаха нещо. Никога не беше харесвала тези очи. Леденосини, студени, малки и леко приближени едно към друго. Разделяха ги две дълбоки успоредни бръчки на неодобрение. Цял живот я бяха наблюдавали. Дори сега, след като вече една седмица живееше сама в къщата, понякога имаше неприятното усещане, че те все още са там, следват я, гледат я от празни столове, врати или нощем през някой прозорец.
Бавно бръкна в чантата, извади очилата и си ги сложи. После, като държеше страниците високо пред лицето си, за да улови последната светлина от прозореца зад гърба си, тя започна да чете.
„Това писмо, скъпа Мери, е предназначено само за теб и ще ти бъде предадено малко след като издъхна.
Не се плаши от вида на толкова много написано. То е само опит от моя страна да ти обясня какво точно ще направи Ланди с мен, защо се съгласих да го направи и какви са теориите и надеждите му. Ти си моя съпруга и имаш право да знаеш тези неща. Всъщност, длъжна си да ги знаеш. През последните няколко дни настойчиво се опитвах да поговоря с теб за Ланди, но ти упорито отказваше да ме изслушаш. Както вече ти казах, това поведение е глупаво, а според мен и нелишено от доза себичност. Мисля, че се дължи на незнание и съм напълно убеден, че стига да научиш фактите, веднага ще промениш мнението си. Затова именно се надявам, че когато не съм вече при теб и мислите ти са по-подредени, ще се съгласиш да ме изслушаш чрез тези страници. Кълна ти се, че след като ги прочетеш, чувството ти на неприязън ще изчезне и ще бъде заместено от възторг. Дори смея да се надявам, че ще изпиташ известна гордост от онова, което съм сторил.