— Да.
— Доколкото можем да преценим, то все още е в отлично състояние. Това е дясното му око и върху пластмасовия контейнер има леща, подобна на тази от очилата му. Най-вероятно сега вижда точно толкова добре, колкото и преди.
— Таванът не е кой знае каква гледка — забеляза мисис Пърл.
— Не се притеснявайте за това. Сега разработваме цяла програма, с която ще можем да го развличаме, но не искаме да избързваме.
— Дайте му някоя хубава книга.
— Ще му дадем, ще му дадем. Добре ли се чувствате, мисис Пърл?
— Да.
— Тогава какво ще кажете да минем още малко напред, за да видите всичко?
Той я поведе напред, докато стигнаха на около два метра от масата и сега тя виждаше всичко в легена.
— Ето ни и нас — каза Ланди. — Това е Уилям.
Беше много по-голям, отколкото си го бе представяла и по-тъмен на цвят. Гънките и браздите, прорязващи повърхността му, поразително го оприличаваха на огромен маринован орех. Тя виждаше чуканчетата на четирите големи артерии и двете вени, които излизаха от основата и майсторския начин, по който бяха свързани с пластмасовите тръбички. Виждаше как при всеки удар на изкуственото сърце всички тръбички лекичко потрепват в такт с изтласканата кръв.
— Ще трябва да се надвесите напред и да нагласите лицето си точно над окото. Тогава той ще ви види, а вие можете да му се усмихнете и да му изпратите въздушна целувка. На ваше място бих му казал и нещо приятно. В интерес на истината, той няма да го чуе, но съм сигурен, че ще схване общия смисъл.
— Уилям мрази да му се изпращат въздушни целувки — каза мисис Пърл. — Ако нямате нищо против, ще го направя както аз смятам за добре.
Тя пристъпи към масата, надвеси се, докато лицето й застана точно над легена, и погледна право в окото на Уилям.
— Здравей, скъпи — прошепна. — Аз съм Мери.
Окото, искрящо както винаги, отвръщаше на погледа й с някаква особена неподвижна напрегнатост.
— Как си, скъпи? — попита мисис Пърл.
Пластмасовата капсула беше прозрачна, така че се виждаше цялата очна ябълка. Нервът, свързващ основата й с мозъка, приличаше на малка сива спагетка.
— Добре ли се чувстваш, Уилям?
Мисис Пърл изпитваше странно усещане — да се взира в окото на мъжа си, когато лицето го нямаше. Всъщност, то бе единственото нещо, което можеше да гледа, и тя не откъсваше очи от него, докато то постепенно взе да става все по-голямо и по-голямо и накрая изпълни цялото й зрително поле, самото то се превърна в лице. Бялата повърхност на очната ябълка бе покрита с мрежа от нежни червени капилярчета, а в ледената синева на ириса имаше три-четири по-тъмни петънца, които излизаха лъчеобразно от зеницата в средата. Зеницата беше голяма и черна и в единия й край се отразяваше малка искрица светлина.
— Получих писмото ти, скъпи, и веднага дойдох да видя как си. Доктор Ланди каза, че се справяш чудесно. Може би, ако ти говоря бавно, ще можеш да разбереш нещо по движението на устните ми.
Нямаше съмнение, че окото я гледа.
— Тук правят всичко възможно, за да се чувстваш добре, скъпи. Този прекрасен апарат непрекъснато изпомпва кръв и съм сигурна, че е далеч по-добър от глупавите ни стари сърца. Та те могат да се пръснат всеки миг, а твоето ще работи вечно.
Мисис Пърл внимателно изучаваше окото и се опитваше да разбере защо й се струваше толкова необичайно.
— Изглеждаш прекрасно, скъпи, направо прекрасно. Честна дума.
Колко по-добре изглеждаше това око от двете предишни, мислеше си тя. Имаше мекота в него, някаква спокойна благост, която никога дотогава не беше забелязвала. Може би причината се криеше в точицата в самия център — в зеницата. Зениците на Уилям винаги бяха малки, като черни главички на карфици. И проблясваха насреща ти, пронизваха те чак до мозъка, виждаха направо през теб и винаги, на мига познаваха какво се каниш да сториш или дори какво мислиш. Тази обаче, в която се взираше сега, беше голяма и мека, и гледаше благо, почти кравешки.
— Сигурен ли сте, че е в съзнание? — попита мисис Пърл, без да вдига глава.
— О, да, напълно — отвърна Ланди.
— И че може да ме види?
— Разбира се.
— Но това е фантастично! Сигурно се пита какво му се е случило.
— Напротив, той много добре знае къде се намира и защо е тук. Изключено е да е забравил.
— С други думи, той знае, че е в този леген?
— Разбира се. И ако можеше да говори, сигурно щеше да води с вас съвсем нормален разговор. Доколкото мога да преценя, не би трябвало да има разлика в умствените способности на този Уилям тук и онзи, който сте познавали у дома.
— Господи, света Богородичке! — възкликна мисис Пърл и замълча, за да обмисли тази интересна страна на въпроса.