След като продължиш да четеш, трябва да ми простиш за хладината на стила, но мисля, че това е единственият начин посланието ми да стигне до теб. Съвсем естествено е, че с наближаването на края у мен започват да прелитат всички възможни чувства на този свят. С всеки изминат ден мислите ми се изпълват с все по-необуздан копнеж, особено вечер, и ако не правя усилие да се сдържам, всичко това ще се излее и върху страниците.
Имам желание, например, да напиша нещо за теб и каква добра съпруга си била през всичките тези години и си обещавам, че ако все още имам време и сили, това ще бъде следващата ми работа.
Копнея също и да говоря и за този мой Оксфорд, където живях и преподавах през последните седемнайсет години, да разкажа нещо за величието на това място и да обясня какво означаваше за мен възможността да работя сред тази атмосфера. Спомените за местата, които толкова много обичах, непрекъснато ме навестяват в тази мрачна и тъжна стая. Те са ярки и красиви, каквито винаги са били, и днес, неизвестно защо, ги виждам по-ясно от всякога. Пътечката край езерото в градината на Устърския колеж, където Лъвлейс обичаше да се разхожда. Портата при Пемброук. Изгледът към града в западна посока от кулата на «Св. Магдалена». Голямата зала в Крайстчърч. Алпинеумът в «Св. Джон», където съм преброил над десетина разновидности на камбанката. Но ето, виждаш ли. Още не съм започнал, а вече паднах в капана. Затова, позволи ми да започна и дано го прочетеш бавно, скъпа, без сянка на тъга или неодобрение, които инак биха ти попречили да ме разбереш. Обещай ми, че ще четеш бавно и от самото начало ще възприемеш нещата трезво и търпеливо.
Подробностите около болестта, която ме повали така неочаквано в средата на жизнения ми път, са ти известни. Не е необходимо да губя време за тях, освен веднага да си призная глупостта, че не отидох по-рано при своя лекар. Ракът е едно от малкото останали заболявания, които съвременните лекарства не могат да лекуват. Би могъл да се оперира, ако не се е разпространил твърде нашироко, но аз не само че се забавих, ами и проклетата болест имаше дързостта да ме удари в панкреаса, за да направи и хирургическата намеса, и оцеляването еднакво невъзможни.
И тогава, когато ми оставаха до шест месеца живот и с всеки изминат час ме налягаше все по-дълбока тъга, изневиделица се появи Ланди.
Това се случи преди около шест седмици във вторник сутринта, много рано, далеч преди обичайния ти час за посещение. Още щом влезе, усетих, че в стаята нахлу някаква лудост. Не пристъпваше на пръсти, като останалите посетители, нито се чудеше какво да каже с глуповато притеснена физиономия. Връхлетя силен и усмихнат, дойде до леглото, изправи се над мен и ме загледа с безумен блясък в очите.
— Уилям, момчето ми, та това е чудесно! Точно това ми трябваше! — каза той.
Може би тук му е мястото да ти обясня, че макар Джон Ланди никога да не е идвал у дома и ти едва ли си го виждала, аз самият съм в приятелски отношения с него най-малко от девет години. Преподавател съм по философия, но ти е известно, че напоследък проявявах и доста голям интерес към психологията, благодарение на което, моята професионална сфера и тази на Ланди отчасти се застъпваха. Той е изключителен неврохирург, един от най-добрите. Напоследък беше така любезен да ми предостави резултатите от някой от последните си наблюдения, особено върху ефекта на фронталните лоботомии върху различни видове психопати. Затова, както виждаш, когато онзи вторник сутринта той така неочаквано влетя в стаята ми, ние в никакъв случай не си бяхме непознати.
— Слушай — каза той и придърпа един стол до леглото. — След няколко седмици ще си мъртъв. Прав ли съм?
Зададен от Ланди, въпросът не звучеше особено грубо. В известен смисъл, за мен дори беше освежително, че имам достатъчно смел посетител, който да заговори на забранената тема.
— Ще издъхнеш тук, в тази стая и после ще те кремират.
— Ще ме погребат?
— Още по-зле. И после какво? Вярваш ли, че ще отидеш в рая?
— Съмнявам се — отвърнах, — макар че би било успокоително да си го мисля.
— А може би в ада?
— Не виждам защо трябва да ме изпращат там.
— Човек никога не знае, драги Уилям.
— За какво ми ги говориш тия работи? — попитах.
— Хм — отвърна той. — Не вярвам, след като умреш някога отново да чуеш за себе си, освен ако… — Тук той замълча, усмихна се и се наведе към мен. — Освен, разбира се, ако проявиш достатъчно разум и се оставиш в ръцете ми. Искаш ли да чуеш едно предложение?
Странната алчност, с която ме гледаше, изучаваше и одобряваше, ме караше да се чувствам като парче хубаво говеждо, което човек току-що си е купил и чака да му го увият.