— Говоря ти съвсем сериозно, Уилям. Искаш ли да чуеш предложението ми?
— Не разбирам за какво става дума.
— Слушай тогава да ти кажа. Ще ме изслушаш ли?
— Щом искаш говори. Нищо няма да изгубя, ако го чуя.
— Напротив, много ще спечелиш, особено след като си вече мъртъв.
Убеден съм, че очакваше да подскоча при тези думи, но неизвестно защо, аз бях подготвен за това. Лежах съвсем неподвижно и наблюдавах лицето му и онази характерна негова белозъба усмивка, която винаги разкрива златната коронка на левия горен кучешки зъб.
— Върху това нещо, Уилям, работя, без да вдигам много шум, вече няколко години. Един-двама от болницата ми помагат, особено Морисън. Вече завърших серия доста успешни опити с животни. Сега се намирам в етапа, когато съм готов да опитам с човек. Идеята е страхотна и в началото може да звучи малко фантастична, но от хирургическа гледна точка, не виждам защо да не е осъществима.
Ланди се наведе напред и се подпря с две ръце на леглото. Имаше добро лице, с някаква кокалеста красота и без следа от обичайното лекарско изражение. Познато ти е това изражение, всички го имат. Тлее в очите им като бледа неонова реклама, на която пише: «Само аз мога да те спася.» Очите на Джон Ланди обаче бяха големи, блестящи и в зениците им танцуваха искрици на възбуда.
— Доста отдавна — продължи той, — гледах едно медицинско филмче, донесено от Русия. Беше общо взето неприятно за гледане, но иначе — интересно. Показваха кучешка глава съвсем отделена от тялото, но с нормален приток на кръв през артериите и вените, който се осъществяваше с изкуствено сърце. Тази кучешка глава обаче, поставена самостоятелно върху нещо като поднос, беше жива. Мозъкът функционираше. Доказваха го с няколко експеримента. Например, когато нацапваха муцуната с храна, езикът се показваше и я облизваше, а очите проследяваха движещия се из стаята човек. Близо беше до ума да се допусне, че не е необходимо главата и мозъкът да са прикрепени към тялото, за да останат живи — разбира се, при условие, че им се осигурява постоянен приток на правилно и достатъчно снабдена с кислород кръв. Идеята, която лично на мен ми хрумна след като видях филма, беше следната: да извадя мозъка от нечий човешки череп и да го поддържам жив и функциониращ като напълно самостоятелна единица за неограничен период от време след смъртта. Твоят мозък, например, след твоята смърт.
— Никак не ми харесва — казах.
— Не ме прекъсвай, Уилям. Остави ме да довърша. Доколкото мога да съм сигурен от последните експерименти, мозъкът е странна самоизхранваща се материя. Сам си произвежда специфична цереброспинална течност. Магическите процеси на мисленето и паметта, очевидно не се увреждат от липсата на крайниците и трупа, дори на черепа, при условие, повтарям, че непрекъснато им осигуряваш правилно кръвообращение.
Скъпи Уилям, за миг само помисли за собствения си мозък. Та той е в отлична форма. Натъпкан е със знания, събирани цял живот. Колко много години са ти били необходими, за да го направиш такъв, какъвто е. И точно сега, когато започва да ражда първокласни оригинални идеи, ще трябва да умре заедно с останалото тяло, просто защото глупавият ти панкреас е разяден от рак.
— Не, благодаря — му казах. — Можеш да спреш дотук. Идеята ти е направо противна и дори да успееш да я осъществиш, в което се съмнявам, не виждам къде е смисълът. Каква полза ще има да поддържаш мозъка ми жив, при положение, че няма да мога нито да виждам, нито да чувам, нито да усещам? Лично аз не съм в състояние да измисля нещо по-неприятно от това.
— Вярвам, че ще контактуваш с нас — настоя Ланди. — Дори мисля, че ще успеем да направим така, че да виждаш по малко. Но да не бързаме. На всичко това ще се върна по-късно. Фактът остава, че каквото и да се случи, ти ще умреш много скоро, а в плановете ми изобщо не влиза да те докосвам преди смъртта ти. Хайде, Уилям, нито един истински философ не би отказал да предостави мъртвото си тяло за целите на науката.
— Не се изразяваш съвсем точно — отвърнах. — Струва ми се, съществуват известни съмнения дали докато свършиш с мен ще бъда жив или мъртъв.
— Хм — каза той и леко се усмихна. — За това май имаш право. Но мисля, че не е редно да ми отказваш толкова бързо, преди да си научил още някои неща.
— Казах ти вече, че не искам да те слушам.
— Запали една цигара — протегна ми табакерата си.
— Много добре знаеш, че не пуша.
Той самият си взе цигара и я запали с мъничка сребърна запалка, не по-голяма от монета.