Лежах по гръб и дъвчех зърно грозде. Беше превъзходно на вкус, а вътре имаше три семчици, които извадих от устата си и поставих на ръба на чинията.
— Ще се съглася — произнесох бързо. — Да, за бога, ще се съглася. Когато утре Ланди отново дойде да ме посети, ще му кажа, че съм съгласен.
Така бързо стана всичко. От този миг започнах да се храня много по-добре. Удивих всички, като погълнах огромен обяд, а малко след това, както обикновено, дойде и ти.
Колко добре съм изглеждал, каза ми. Колко сияещ, весел и бъбрив. Случило ли се е нещо? Добри новини ли има?
— Да — казах, — има.
И тогава, ако си спомняш, те помолих да седнеш удобно и веднага, макар и колкото се може по-деликатно, започнах да ти разказвам какво се канехме да направим.
Уви, ти изобщо не пожела да ме изслушаш. Едва започнах да ти описвам най-обикновените подробности и ти изпадна в бяс. Каза, че това било гнусно, отвратително, ужасно, недопустимо, и когато се опитах да продължа, напусна стаята.
И така. Мери, както знаеш, оттогава често се опитвах да обсъдя с теб този въпрос, но ти категорично отказваше да ме изслушаш. Затова ти оставям настоящото писмо и смея да се надявам, че ще проявиш достатъчно разум да го прочетеш. Много време ми трябваше, за да го напиша. Минаха две седмици от деня, в който съчиних първите изречения, а сега съм много по-отпаднал. Съмнявам се, че ще събера сили да ти кажа нещо повече. Със сигурност обаче няма да ти кажа «сбогом», а «довиждане», защото съществува възможност, макар и съвсем мъничка, ако Ланди успее с експеримента си, по-късно наистина да те видя отново, стига разбира се, да успееш да събереш сили и да ме посетиш. Дал съм указания тези страници да не попаднат у теб по-рано от седмица след смъртта ми. Но сега, щом вече си седнала да ги четеш, значи са изминали седем дни откакто Ланди е извършил работата си. Дори ти самата може би вече знаеш какъв е бил изходът. Ако не знаеш, ако съзнателно си се държала настрана и си отказвала да имаш нещо общо с цялата работа — което подозирам, че е истината, моля те вече да промениш становището си. Обади се на Ланди да разбереш как са се развили нещата с мен. Това е най-малкото, което можеш да направиш. Казал съм му, че на седмия ден има вероятност да му се обадиш.
Твой предан съпруг Уилям
P.S. Бъди добра след смъртта ми и никога не забравяй, че е много по-трудно да бъдеш вдовица, отколкото съпруга. Не пий алкохол. Не прахосвай пари. Не пуши. Не яж сладкиши. Не използвай червило. Не купувай телевизор. Лятно време поддържай добре оплевени розите и алпинеума ми. Предлагам също така да повикаш техниците да откачат телефона, тъй като вече няма да ми е необходим.
Мисис Пърл остави последния лист от ръкописа на дивана до себе си. Малките й устни бяха здраво стиснати, а ноздрите — побелели.
„Ама че работа! Нима след всичките тези години една вдовица няма право на малко спокойствие!“
Цялата история беше толкова ужасна, че чак не й се мислеше. Ужасна и противна. Тръпки я побиха.
Посегна към чантата си и извади друга цигара. Запали я, дръпна дълбоко и започна да пуска кълба дим из цялата стая. През дима виждаше прекрасния си телевизор, чисто нов, лъскав, огромен, стъпил предизвикателно и едновременно малко притеснено върху бившата маса на Уилям. Какво ли щеше да каже, помисли си, ако можеше да го зърне отнякъде?
Припомни си последния път, когато я залови с цигара. Беше преди около година и тя седеше в кухнята край отворения прозорец, за да изпуши една набързо, преди Уилям да се е върнал от работа. Беше си пуснала радиото високо, слушаше танцова музика и тъкмо се обърна да си налее още една чашка кафе — и го видя. Стоеше на прага, огромен и мрачен, втренчил в нея ужасните си очи, в чиито зеници пламтеше по една яростна черна точица.
Четири седмици по-късно сам плати сметките по поддръжката на дома и не й даде нито пени, но, разбира се, не можеше да знае, че тя си бе скътала повече от шест лири в една кутия от прах за пране в долапа под мивката.
— Какво има? — попита го тя веднъж по време на вечеря. — Да не би да се притесняваш, че ще хвана рак на белите дробове?
— Не — отвърна.
— Тогава защо да не пуша?
— Защото не одобрявам пушенето, затова.
Не одобряваше и децата и затова до края си останаха бездетни. Къде ли беше сега този неин Уилям, великият неодобрител?
Ланди сигурно очакваше да му се обади. Трябваше ли да му се обади?