— Когато ти си край мен, виденията ми не са чак толкова непоносими. Скоро ще се оправят.
Той стисна зъби.
— Съжалявам, че заминах. Съжалих още щом разбрах какво съм сторил. Всичко стана толкова бързо и преди да се усетя, вече не можех да се върна при теб. Аз просто те… изоставих тук. С нея. С тях.
— Не си ме изоставил. Взели са те за заложник. Не си имал избор.
Той извърна поглед встрани.
Уинтър се изпъна.
— Тя не те е манипулирала, нали?
— Не през цялото време — прошепна той като на изповед. — Когато със Сибил се качихме на кораба им, аз реших да мина на тяхна страна. — Лицето му посърна от чувство за вина, което беше тъй странно, че Уинтър никак не беше сигурна как да го разбира. — А след това пък аз ги предадох. — И той блъсна ненужно силно главата си в слънчевия часовник. — Ама че съм кретен. Сигурно ме мразиш.
— Може и да си кретен, но бъди сигурен, че си много симпатичен кретен.
Той поклати глава.
— Ти си единственият човек в галактиката, на когото би му хрумнало да ме нарече симпатичен.
— Аз съм единственият човек в галактиката, който е достатъчно луд, че да вярва в това. А сега ми разкажи какво достойно за омраза дело си сторил.
Хиацинт преглътна с мъка.
— Онзи киборг, който Нейно Величество издирва под дърво и камък?
— Лин Синдер.
— Така. Е, отначало я взех за някое откачено момиче, тръгнало на самоубийствена мисия, нали разбираш? Казах си, че всички ни ще затрие с тези нейни бълнувания да отвлече императора и да свали кралицата от трона… и какво друго да си помисли човек, като я слуша какви ги дрънка? Затова си рекох, че ще рискувам и ако успея, ще се върна при теб. Пък тя нека погубва живота си.
— Само че Лин Синдер успя да отвлече императора. И се измъкна.
— Знам. — Той отново погледна Уинтър. — Сибил плени една от приятелките си, момиче, което се казва Скарлет. Едва ли си чувала за…
Уинтър грейна.
— О, да! Кралицата ми я подари и сега я държим в менажерията при другите животни. Много я обичам. — Челото й се сбърчи. — Макар че не мога да кажа дали й допадам, или още не.
Хиацинт се присви от внезапна и неясна болка и отново се намести.
— Можеш ли да й предадеш две думи от мен?
— Естествено.
— Трябва да внимаваш. Няма нищо да ти кажа, ако не можеш да пазиш тайна… заради теб самата.
— Мога да пазя тайна.
Хиацинт я изгледа скептично.
— Мога. Ще бъда потайна като шпионин. Като теб. — Уинтър се премести още по-наблизо.
Хиацинт зашепна, сякаш вече не беше сигурен, че трите камери не улавят и звука.
— Предай й, че те ще дойдат да я освободят.
Уинтър го зяпна.
— Ще дойдат… ще дойдат тук?
Той кимна едва-едва с глава.
— Дори смятат, че вероятно ще успеят.
Уинтър се смръщи. Протегна ръка и прибра зад ухото му кичурите потна, мръсна коса. Тялото му се изопна от допира й, но той не се отдръпна.
— Хиацинт Глина, говориш със загадки.
— Лин Синдер. — Гласът му се бе превърнал в едва доловим полъх и момичето наведе глава, за да го чува. Една от къдриците й го докосна по рамото. Той облиза устни. — Тя е Селена.
Всеки мускул в тялото на Уинтър се изопна. Тя се отдръпна.
— Ако Нейно Величество те чуе…
— На никого другиго няма да казвам. Но ти трябваше да знаеш. — Очите му се набраздиха по ъгълчетата, изпълниха се със съчувствие. — Знам, че я обичаше.
Сърцето й биеше бясно.
— Моята Селена?
— Да. И… принцесо, съжалявам, но тя не те помни.
Уинтър примигна и остави мечтата за един главозамайващ миг да изпълни ума й. Селена, жива! Нейната братовчедка, нейната приятелка. Жива!
После сви рамене и отхвърли надеждата.
— Не. Тя е мъртва. Аз бях там, Хиацинт. Видях погрома след пожара.
— Но не си видяла нея.
— Те намериха…
— Овъглено тяло. Знам.
— Купчина пепел с очертанията на момиче.
— Било е просто пепел. Виж, отначало и аз не й повярвах. — Той се усмихна леко и онова, което се изписа на лицето му, бе гордост. — Това е нашата изчезнала принцеса. И тя скоро ще се завърне у дома.